— Трябва да говоря със Санди — каза Ричър. — Червенокосата.
— Отзад в офиса е — отвърна Гари.
— Сам ли да вляза, или ще ми я извикаш?
— По какъв въпрос?
— По личен.
— Тя е тук, за да работи.
— Има правен проблем.
— Да не сте полицай?
— Сътруднича на един адвокат.
— Ще трябва да покажете документ за самоличност.
— Не, Гари. Не трябва да ти показвам нищо. Просто иди и извикай Санди.
— Не мога. Днес сме в намален състав.
— Обади й се по телефона. Или й звънни на пейджъра.
Младежът на име Гари се изправи. Но не тръгна за никъде. Не помръдна от мястото си. Ричър вдигна рамене, заобиколи щанда и се запъти към вратата, на която пишеше Вход забранен. Сигурно това е кабинетът или кухничка за персонала, каза си Ричър. В магазин като този всичката стока беше изложена, та нямаше нужда от склад. Ричър знаеше как функционира модерният търговски обект. Достатъчно беше прочел по въпроса в разни вестници, забравени по седалките на автобусите.
Беше наистина кабинет — малък, може би три на три метра, в центъра на който имаше голямо бюро с плот от бял ламинат, покрит с отпечатъци от мазни длани. Зад него беше седнала Санди, с червен работен комбинезон. Нейният изглеждаше много по-добре от този на Гари. Беше го пристегнала с колан около талията. Ципът беше смъкнат двайсетина сантиметра надолу. Името й беше избродирано от лявата страна, също като на Гари, но в нейния случай изнесено далеч напред от торса. Ричър си помисли, че ако той беше собственик на магазина, Санди щеше да работи отпред с клиентите, а Гари в кабинета. Дума да няма.
— Ето че пак се срещаме — каза той.
Санди вдигна очи и го погледна. Не каза нищо. Обработваше фактури. Пред нея имаше две купчинки фактури — лява и дясна. Фактура имаше и в ръката й, замръзнала по средата на пътя от лявата към дясната купчинка. На Ричър му се стори по-дребничка, отколкото я бе запомнил. Някак по-тиха, по-невзрачна. Умърлушена.
— Трябва да поговорим — каза той. — Не мислиш ли?
— Много съжалявам за станалото — каза тя.
— Не се извинявай. Не се чувствам обиден. Искам само да знам как стана всичко.
— Не знам как стана.
— Знаеш, Санди. Нали беше там.
Тя не отговори. Постави фактурата върху дясната купчинка и я подравни с пръсти.
— Кой го организира?
— Не знам.
— Поне знаеш кой ти е казал какво да правиш.
— Джеб — каза тя.
— Джеб?
— Джеб Оливър — каза тя. — Работи при нас. Понякога излизаме след работа.
— Тук ли е днес?
— Не, днес не дойде.
Ричър кимна. Гари му беше казал: Днес сме в намален състав.
— Снощи видяхте ли се? След случката?
— Не, аз побягнах.
— Къде живее?
— Не знам. Живее с майка си някъде. Не го познавам отблизо.
— И какво ти каза?
— Че иска да му помогна за нещо, което е намислил.
— Забавно ли ти се стори?
— В понеделник вечер всичко се струва забавно на едно момиче в град като тоя. Дори да гледаш как капе мивката е забавно.
— Колко ти плати?
Тя не отговори.
— Такова нещо никой не прави безплатно — каза Ричър.
— Сто долара — отвърна тя.
— А на останалите четирима?
— И на тях по толкова.
— Какви бяха те?
— Приятели. Негови.
— Кой го измисли? Това, да се правите на братя и сестра?
— Идеята беше на Джеб. По план ти трябваше да почнеш да ме опипваш. Само дето не стана по план.
— Но ти импровизира доста добре.
Тя се поусмихна, сякаш извънредно рядко получаваше подобна похвала за лично постижение.
— А откъде разбра как да ме намериш? — попита Ричър.
— Разхождахме се с пикапа на Джеб. Мотаехме се безцелно насам-натам. Всъщност повечето време стояхме на едно място. И изведнъж някой му се обади по телефона.
— Кой му се обади?
— Нямам представа.
— Дали приятелчетата му са наясно?
— Едва ли. Джеб обича да знае повече от останалите.
— Не би ли ми заела колата си?
— Колата ми ли?
— Трябва да открия Джеб.
— Но аз не го знам къде живее!
— Остави това на мен. Трябва ми кола.
— Хм, знам ли…