Ричър сви в отбивката и тойотата заподскача по изровения коловоз. В края му се виждаше дъсчена къща с голям хамбар зад нея и нов червен пикап отстрани. Беше обърнат с муцуната към шосето и огромната хромирана решетка блестеше отдалеч. „Додж Рам“, помисли си Ричър. Паркира пред него и слезе от колата. Къщата и хамбарът сигурно бяха на сто години. Пикапът — на не повече от месец. С огромен осемцилиндров дизел и кабина с пет места в два реда, двойно предаване и грамадни колела с широки гуми. Като нищо струваше повече от самата къща, която беше зле поддържана и всяка следваща зима можеше да рухне под поредния сняг. Хамбарът не беше в по-добро състояние. Само дето на вратата си имаше нови железни скоби, през които беше прекаран стоманен катинар за велосипед.
Наоколо не се чуваше никакъв звук, освен далечното съскане на дъждовалните машини. Никакво движение в къщата. Никакъв шум от шосето. Дори кучета не лаеха. Въздухът беше неподвижен и изпълнен с остра миризма на тор и разорана пръст. Ричър пристъпи до вратата на къщата и удари два пъти с длан. Отговор не последва. Той опита отново. Нищо. Заобиколи отзад и видя някаква жена, седнала в градинска люлка на дървената веранда. Беше слаба и жилава, с обветрено лице, облечена в избеляла памучна рокля. В ръка държеше половинлитрова бутилка с някаква кехлибарена течност. Беше около петдесет, но можеше като нищо да е и на седемдесет, или пък на четирийсет, ако се изкъпеше и наспеше хубаво. Единият й крак беше подвит под нея, а с другия се оттласкваше от дъските на пода. Беше боса.
— Какво търсиш? — запита тя.
— Джеб — отвърна Ричър.
— Няма го.
— Не е и на работа.
— Не е.
— Къде е тогава?
— Откъде да го знам?
— Ти майка му ли си?
— Да, майка му съм. Ако мислиш, че го крия, влез и провери.
Ричър не каза нищо. Жената го гледаше и се поклащаше на люлката. Напред-назад, напред-назад. Бутилката лежеше в скута й.
— Моля! Не се шегувам! Претърси къщата, ако искаш!
— Вярвам ти.
— Защо да ми вярваш?
— Защото, след като ме каниш да претърся къщата, значи него го няма вътре.
— Нали ти казах? Няма го.
— А в хамбара?
— Хамбарът е заключен отвън. Има само един ключ и той е в него.
Ричър не каза нищо.
— Замина някъде — рече жената. — Изчезна.
— Изчезна?
— Само временно, надявам се.
— Това неговият пикап ли е?
Жената кимна. Надигна бутилката и отпи едва-едва.
— Значи е тръгнал пеша?
— Взе го един приятел.
— Кога?
— Късно снощи.
— И къде го закара?
— Нямам представа.
— Някакво предположение?
Жената вдигна рамене, оттласна се с крак, отпи от бутилката.
— Сигурно далече — каза тя. — Той има приятели къде ли не. Може да е в Калифорния. В Аризона, Тексас… Или в Мексико.
— Готвеше ли се да пътува за някъде? — запита Ричър.
Жената обърса гърлото на бутилката с полата си и я протегна към него. Той поклати глава. Приседна на стъпалото до нея. Старите дъски изстенаха под тежестта му. Люлката продължаваше да се поклаща лениво напред-назад, напред-назад. Почти безшумно. Но не съвсем. В края на всяка амплитуда механизмът леко проскърцваше, преди да тръгне обратно. От възглавниците се носеше миризма на плесен. От гърлото на бутилката — миризма на бърбън.
— Който и да си, свалям картите — рече жената. — Снощи късно Джеб се прибра с разбит нос. И куцаше. Подозирам, че ти си го подредил така.
— Защо?
— Че кой друг ще тръгне да го търси у дома? Имам чувството, че е подхванал, нещо, дето не е могъл да завърши.
Ричър не отговори.
— Тъй че избяга — каза тя. — Сополанкото му неден.
— Той обади ли се снощи на някого? Или някой на него?
— Откъде да го знам? По сто пъти на ден звъни на разни хора, по сто пъти му звънят на него… Тоя мобилен телефон е най-важното нещо в живота му. Ако не смятаме пикапа.
— Не видя ли кой дойде да го вземе?
— Някакъв с кола. Изчака го на шосето. Сигурно не е искал да си каля колата. Не го видях добре, защото беше тъмно. Имаше фарове отпред и стопове отзад, като всяка друга кола.
Ричър кимна. В калта наистина имаше само едни следи от гуми — на големия пикап. Колата, изчакала Джеб на шосето, сигурно е била седан, с ниско окачване, и е щяла да опре отдолу в гърбицата.