— Беше военен прокурор — каза той.
— Кога, преди четиринайсет години?
— Да.
— Та какво и колко знае тя?
— Мисля, че сега Хътън е в Пентагона.
— Какво и колко знае тя, Ричър?
Той извърна глава настрани.
— Знае всичко.
— Откъде го знае? Та ти изобщо не си се явявал в съда!
— Няма значение.
— Откъде го знае тогава?
— По онова време спях с нея.
Хелън се облещи.
— Кажи ми, че се шегуваш!
— Не се шегувам.
— И си й разправил всичко?!
— Имахме връзка. Разбира се, че й разправих всичко. Бяхме от една и съща страна на барикадата.
— Двама самотници в пустинята…
— Имахме доста хубава връзка. Три блажени месеца. Айлийн беше прекрасен човек. Сигурно още е такава. Аз много я харесвах.
— Чух достатъчно, Ричър — прекъсна го тя.
Той замълча.
— Сега вече нещата излязоха от контрол — каза тя.
— Тя не може да използва информацията, с която разполага — каза Ричър. — Това, което важи за мен, важи с още по-голяма сила за нея. Информацията е класифицирана, а Айлийн е на военна служба.
Хелън Родин не отговори.
— Повярвай ми — настоя Ричър.
— Защо тогава е в списъка, по дяволите?
— Аз съм виновен — каза Ричър. — Споменах Пентагона пред баща ти. Понеже не разбирах откъде е научил името ми. И тогава той е почнал да рови. Така и предполагах.
— Ако тя проговори, смятай, че делото е загубено.
— Не може да проговори.
— Защо да не може? По-скоро това възнамерява да направи — да проговори. Кой знае какво ще предприеме сега армията?
В този момент се чу звънецът на асансьора и малката групичка пристъпи към вратата.
— Ще трябва да говориш с нея — каза Хелън. — Тя ще дойде да даде предварителни показания. Постарай се да разбереш какво смята да каже.
— Вече е поне генерал-майор. Не мога да я заставя да ми каже нищо, ако не иска.
— Намери начин — каза Хелън. — Заради доброто старо време.
— Може пък да не искам. Не забравяй, че двамата с нея отново сме от една и съща страна на барикадата. Поне по отношение на Джеймс Бар.
Хелън Родин се извърна и влезе в асансьора.
Вратата се отвори и се озоваха във фоайето на шестия етаж — бели безлични стени, ако не се смяташе вратата от армирано стъкло, водеща към преддверието на интензивното отделение. По табелките Ричър видя, че самото отделение се състои от два изолатора — единия за мъже, другия за жени, две стаи за болни на общ режим и кувьоз за новородени. Доста отблъскващо местенце, каза си той. Нещо средно между затвор и болница, обединило неприятните страни и на двете заведения.
На рецепцията ги посрещна човек в униформа на затворнически надзирател. Претърси ги един по един и ги накара да подпишат декларация за спазване на вътрешния ред. После се появи лекар, който ги въведе в малка чакалня. Лекарят сигурно беше трийсетгодишен, но приличаше на старец, а чакалнята беше обзаведена с тръбни столове със зелена изкуствена тапицерия. Наподобяваха предни седалки от шевролет, модел 1950 г.
— Бар е в съзнание и, общо взето, контактен — каза лекарят. — Състоянието му се води стабилно, но това не означава, че е добре. Затова броят на посетителите при него е ограничен до двама едновременно, като ви молим да бъдете кратки.
Ричър видя Хелън Родин да се усмихва и се досети защо. Полицаите имаха навик да влизат по двама и тя щеше да се падне трета. С тези ограничения може би щеше да остане насаме с клиента си.
— Сестра му е при него в момента — каза лекарят. — Тя помоли да изчакате малко.
Когато лекарят си излезе, Хелън каза:
— Ще вляза първа, сама. Искам да му се представя и да получа съгласието му за моите адвокатски услуги. След мен ще влезе доктор Мейсън да го види. И тогава, в зависимост от заключенията му, ще решим какво да правим по-нататък.
Хелън говореше припряно — изглеждаше притеснена и някак напрегната. Всъщност всички от малката група бяха напрегнати, с изключение на Ричър. Той беше и единственият, който познаваше лично Джеймс Бар. За всеки от останалите Бар беше една непозната величина и те пристъпваха към него плахо, всеки сам за себе си. За Хелън той беше довереник, когото бе поела против волята си. За Мейсън и Нийбър — обект на изследване. Може би един ден щеше да влезе в академичните им трудове, да им донесе слава. Може би беше някаква странна психиатрична загадка, която само чакаше да бъде открита и наименувана. Синдромът на Бар. Същото можеше да се каже и за Алън Данюта. Може би за него целият казус беше един интересен правен прецедент от компетентността на Върховния съд. За да влезе в учебниците. В учебните програми на факултетите по право. „Индиана срещу Бар“. „Бар срещу Съединените щати“. Всички те инвестираха времето и усилията си в един човек, когото дори не бяха виждали.