— С детектив Емерсън. В задръстване съм, на около десет минути от вас. Какво става там?
— Петима загинали намясто — отвърна морският пехотинец.
— Петима загинали?
— Тъй вярно.
По дяволите.
— А ранени?
— Поне аз не виждам такива.
— Петима убити и нито един ранен?
— Тъй вярно — повтори морският пехотинец.
Емерсън не каза нищо. Той и преди беше виждал престрелки на обществени места. И трупове. Но никога само трупове. При стрелба на обществено място наред с труповете винаги имаше и ранени. В съотношение едно към едно или дори повече.
— Сигурен ли си, че няма ранени? — запита той.
— Абсолютно, сър — отвърна човекът.
— А какви са убитите?
— Цивилни. Четирима мъже и една жена.
— Божичко!
— Да, сър.
— Ти къде беше?
— В наборното бюро.
— Какво видя?
— Нищо.
— А какво чу?
— Стрелба с леко огнестрелно оръжие. Шест изстрела.
— С пистолет?
— Не, оръжието е било дългоцевно. Не знам точно какво.
— Карабина?
— Самозарядна, струва ми се. Стреляше бързо, но не беше на автоматичен огън. Всички убити са улучени право в главата.
Снайперист, помисли си Емерсън. По дяволите! Някакъв луд с автоматична карабина.
— Сега няма ли го? — запита той.
— Не се чува повече стрелба, сър.
— Но може да е още наоколо.
— Не е изключено, сър. Хората са залегнали по земята. Някои се скриха в библиотеката.
— А ти къде си?
— Залегнал съм в края на пешеходната зона, сър. Около мен има и други.
— А къде е бил той?
— Не мога да кажа със сигурност. Може би в обществения гараж. В новото крило. Хората сочеха натам. Може да са видели пламъка на дулото. Пък и това е единствената голяма сграда, обърната право срещу мястото, където са труповете.
Значи в онова свърталище на плъхове е бил, помисли си Емерсън.
— Ти с униформа ли си? — запита той сержанта.
— Тъй вярно, сър. Работя в наборно бюро.
— Това е добре. Постарай се на поддържаш реда, докато дойдат хората ми.
— Слушам, сър.
Линията прекъсна и Емерсън отново чу в уредбата дишането на диспечера. Телевизионни екипи и някакъв побъркан с карабина, помисли си той. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Няма да ни оставят на мира, ще ни гледат под лупа какво правим и все ще знаят повече от нас. Както става винаги когато на едно място се съберат телевизия и някой побъркан с карабина. Той се пресегна и натисна бутона за окръжно повикване.
— Всички екипи, слушайте внимателно — каза той. — Имаме работа със самотна откачалка с дългоцевно оръжие. Самозарядна карабина или нещо такова. Безразборна стрелба на обществено място. Най-вероятно от новото крило на гаража. Значи или е още там, или вече е офейкал. Ако е офейкал, е било или пеша, или с автомобил. Така че всички екипи в радиус от десет преки незабавно да отцепят участъка. Никой да не влиза или излиза, ясно? Никакви коли, никакви пешеходци, при никакви обстоятелства. Всички екипи вътре в периметъра да подхождат с повишено внимание. Само гледайте да не ви се измъкне. За нищо на света не го изпускайте! Трябва да го хванем, момчета! И то още днес, преди Си Ен Ен да ни връхлети.
Мъжът с вана натисна бутона на дистанционното върху сенника над предното стъкло и вратата на гаража полека се заповдига нагоре. Той влезе, натисна повторно бутона и вратата се затвори зад него. Загаси двигателя и известно време седя неподвижно зад волана. После слезе и през малкия вестибюл влезе в кухнята. Погали кучето по главата и включи телевизора.
Медицински екип с бронежилетки влезе в отцепения район през задния вход на библиотеката. Двама останаха вътре, за да прегледат скрилите се в сградата ранени, ако имаше такива. Четирима излязоха отпред, изминаха на бегом пешеходната зона и приклекнаха зад ниската бетонна стена. Оттам стигнаха пълзешком до телата на убитите, колкото да потвърдят, че са наистина мъртви. После останаха по местата си — притиснати с лице към земята, досами труповете. Никой да не напуска укритията, докато гаражът не бъде основно претърсен, бе наредил Емерсън.
Емерсън паркира на втора линия две преки по-нагоре и изпрати един униформен сержант да направлява претърсването на обществения гараж от горе на долу, като се започне от югозападния ъгъл. Униформените полицаи огледаха първо четвъртия етаж. После третия. Втория. Първия. Старата част беше по-трудна — зле осветена и пълна с паркирани коли, всяка от тях потенциално скривалище. Човек можеше да се крие под или зад някоя, или вътре в нея. Но полицаите не откриха никого. В новото крило проблеми нямаше. То изобщо не беше осветено, но затова пък в него нямаше паркирани коли. Униформените просто минаваха всеки етаж по веднъж с фенерчетата си, докато слизаха надолу по стълбите.