Ричър мълчеше.
— И аз не съм особено удовлетворена — продължи тя. — Но при мен това е въпрос на тълкуване. Все някак ще мога да представя нещата в положителна за мен светлина. Поне се надявам. Мога да обвиня слабата охрана в затвора. Да кажа, че не аз съм го измъкнала.
— Но? — запита Ричър.
— Но ти какво ще правиш? Дойде специално дотук, за да се разплатиш с него веднъж завинаги, а той ще се измъкне под носа ти.
— Не знам какво ще правя — каза Ричър. — Пък и какъв ли избор имам?
— Само две възможности, като и двете ме ужасяват. Първо, можеш да откажеш да ми помагаш повече в търсенето на кукловода. Аз няма да се справя сама, а Емерсън изобщо няма да си даде труда.
— И второ?
— Можеш сам да се разплатиш с Бар.
— Тук си права.
— Само дето няма да го направиш. Защото това би означавало доживотен затвор, и то ако имаш късмет.
— Ако ме хванат.
— Ще те хванат. Аз поне ще знам, че си ти.
Ричър се усмихна.
— И ще идеш да ме изпееш?
— Ще се наложи — каза Хелън.
— Не и ако съм те наел за адвокат. Тогава няма да кажеш дума.
— Но аз не съм ти адвокат.
— Бих могъл да те наема.
— Роузмари Бар също ще знае, че си ти, а тя ще те изпее, без да се замисли. Също и Франклин. Той те чу, като разправяше историята за Кувейт Сити.
Ричър кимна.
— Наистина не знам какво да правя — повтори той.
— Как можем да открием тоя тип?
— Ти сама ме попита за какво ми е притрябвало да го откривам.
— Защото ми се струва, че не си от ония, които си оставят работата наполовина.
Ричър замълча.
— Мисля, че искаш да научиш истината — каза Хелън. — И се дразниш, когато се опитват да те изпързалят. Когато те правят на балама.
Той продължаваше да мълчи.
— Освен това цялата тая история смърди — продължи Хелън. — До момента имам шест жертви. Петимата убити и самият Бар.
— Така смисълът на понятието „жертва“ става доста разтеглив, не мислиш ли?
— Доктор Нийбър смята, че тук има замесен друг човек. Най-вероятно някакъв нов познат. Нов приятел. Можем да разработим тази следа.
— Бар ми каза, че няма нови приятели — отвърна Ричър. — Само двама-трима стари.
— Дали е истина?
— Не смятам, че лъжеше.
— Значи Нийбър греши?
— Нийбър налучква. Той е психиатър. Такива като него само това правят, налучкват.
— Бих могла да попитам Роузмари.
— Тя дали познава приятелите му?
— Възможно е. Двамата са много близки.
— Разпитай я и направи списък — каза Ричър.
— Доктор Мейсън също ли налучква?
— Без съмнение — отвърна Ричър. — Но в нейния случай смятам, че налучква правилно.
— Ако доктор Нийбър греши за приятеля, какво правим?
— Предприемаме активни мерки.
— Как?
— Снощи някой сигурно ме е проследил, а за тази сутрин съм убеден, че един ме следеше. Видях го отвън, на площада. Така че следващия път, като го мерна, ще си поприказваме. Той ще ми каже за кого работи.
— Просто така?
— Хората обикновено ми отговарят, като ги питам нещо.
— Защо?
— Защото питам вежливо.
— Гледай и Айлийн Хътън да я попиташ вежливо.
— Хайде, до скоро! — каза Ричър.
Той тръгна на юг, подмина хотела и намери някакво евтино заведение, където влезе да вечеря. После се върна бавно на север, пресече площада, мина покрай черната стъклена кула, под надлеза на шосето и стигна чак до бара с телевизорите. Макар да се разхожда близо час по улиците, не забеляза никого зад себе си. Никакви недъгави мъже в странни костюми. Никакви подозрителни типове.
Барът с телевизорите беше полупразен; многото екрани предаваха един и същ бейзболен мач. Ричър си намери маса в ъгъла и се загледа в близкия екран. „Кардинале“ играеха срещу „Астрос“ в Хюстън. Играта беше вяла, както става в края на сезона, когато често и двата отбора са се примирили със заеманите места в класацията и не се напъват много. По време на рекламите той наблюдаваше вратата на бара. Не видя никого да влиза. В дълбоката провинция вторник беше още по-скучен от понеделник.
Григор Лински извади мобилния си телефон и набра номер.
— Върна се в същия бар — каза той.
— Видя ли те? — попита Зека.
— Не.
— Защо се е върнал в бара?
— Без причина. Все някъде е трябвало да отиде. Преди това цял час се мота безцелно насам-натам, може би очакваше да му се покажа.
Кратко мълчание.
— Нека си седи там — каза Зека. — А ти ела да поговорим.
Алекс Родин позвъни на Емерсън вкъщи. Емерсън тъкмо беше седнал на късна вечеря с жена си и двете си дъщери и никак не се зарадва на обаждането. Взе слушалката, излезе в антрето и приседна на второто стъпало на стълбището за горния етаж, приведен напред, с лакти на коленете, притиснал с рамо слушалката към ухото си.