Междувременно патоанатомът бе огледал ръцете и краката на жертвата, включително между пръстите, но никъде не бе открил следи от убождания. Очевидно младата жена не се беше отбила в уличката, за да се надруса. Оставаше само една възможност — да е била проститутка. Защо иначе би излязла посред нощ от аварийния изход на хотела, облечена по този начин? Беше млада и ловеше око. Може би услугите й бяха стрували скъпо. Логично беше да е носила дамска чанта, пълна с двайсетдоларови банкноти, които същата вечер някой бизнесмен е бил изтеглил от близкия банкомат. Явно някой я беше причакал отвън. Някой, който я бе познавал лично или просто се бе стаил в мрака, очаквайки да мине такава като нея. Който и да беше той, явно й бе дръпнал чантата и я бе ударил по главата — малко по-силно, отколкото е било нужно.
Момиче на видима възраст деветнайсет-двайсет години, което не е наркоманка, най-вероятно няма полицейско досие с пръстови отпечатъци, освен ако не е арестувано за проституция. Емерсън не разчиташе особено на последното, затова не очакваше да разкрие самоличността й по справки с полицейските бази данни. По-скоро се надяваше да разбере коя е вътре в хотела, като разпита дежурния портиер, който вероятно й бе служил за сводник, или като открие клиента, който я бе поръчал.
— Никой да не напуска сградата — каза той на Бианка. — Ще разпитаме всички гости на хотела и целия персонал, един по един. Намери някъде свободна стая. И кажи на патрулните да се оглеждат за мъж с повече двайсетачки в джобовете, отколкото е нормално.
— При това едър — добави Бианка.
Емерсън кимна.
— Доста едър. При такъв удар…
Патоанатомът откара трупа в моргата, докато Дона Бианка се настани в бара на хотела и започна да разпитва гостите и персонала. До осем и половина две трети от работата беше приключена.
Бръснарят се оказа обигран старец, който сигурно петдесет години бе подстригвал клиентите си по един и същ начин. Стилът му беше известен в казармата като „равна ливада“: отгоре два и половина сантиметра коса, а отстрани и отзад — обрано нула номер с машинка. После, с ръба на машинката, той дооформяше на черта бакенбардите и почистваше врата надолу до яката. Ричър не за пръв път се подстригваше по този начин. Всъщност подобна прическа бе красила главата му кажи-речи през целия му съзнателен живот, ако се изключат периодите, в които го мързеше и за толкова.
Когато приключи, бръснарят вдигна тоалетно огледалце зад тила на Ричър, да се види отзад.
— Доволен ли си? — попита той.
Ричър кимна. Изглеждаше добре, ако не се смяташе една тясна ивица, колкото половин палец, където кожата му беше съвсем бяла. В Маями гъстата му коса не беше позволила на слънцето да стигне дотам. Бръснарят изчетка космите от яката му и свали кърпата. Ричър му подаде седем долара за услугата плюс един долар бакшиш. След това направи обиколка на карето с бръснарницата и се прибра в мотела. Никой не го следеше. Той отключи стаята си и се избръсна повторно под бакенбардите, където стърчаха неподстригани косми. Машинката на бръснаря се бе оказала малко тъпа.
Разпитите в „Метропол“ приключиха окончателно в девет и двайсет. От тях Емерсън не научи нищо, което да му върши работа. Дежурният портиер се кълнеше в децата си, че не знае нищо за убитата. В стаите имаше общо единайсет гости, от които нито един нямаше вид на клиент на проститутка. Като опитен и способен детектив, Емерсън си даваше сметка, че понякога хората казват и истината. Както и че умението да приеме истината е също толкова важна част от професионалния арсенал на един полицай, колкото и това да различи и отхвърли лъжата. Затова, след кратко съвещание с Дона Бианка, двамата единодушно решиха, че са пропилели близо три часа по грешна следа.
И тогава по телефона позвъни някакъв тип на име Гари, който каза, че работел в магазина за авточасти.
Гари бе дошъл в магазина в осем само за да установи, че хората му са намалели още. Не само от Джеб Оливър нямаше помен, но и Санди не се беше явила на работа. Отначало Гари се ядоса здравата. Веднага позвъни в апартамента й, но никой не отговори. Сигурно идва, си каза той. Закъснява. От този момент нататък започна да й звъни на всеки половин час, като до девет и трийсет първоначалното му раздразнение отстъпи място на уплаха, че може да е катастрофирала. Ето защо Гари реши да се обади в полицията. Дежурният му отговори, че няма никакви катастрофи за момента. След напрегната пауза, през която явно размишляваше усилено, полицаят попита Гари за името на изчезналата и го накара да й направи описание. Александра Дюпре, каза Гари. На деветнайсет години, бяла, дребничка, зелени очи, червеникава коса. Десет секунди по-късно Гари вече разговаряше по мобилен телефон с някакъв детектив на име Емерсън.