Гари се съгласи да затвори магазина за този ден и Емерсън изпрати патрулна кола да го вземе. Първата спирка беше в градската морга. Гари идентифицира трупа и влезе в кабинета на Емерсън побелял и разтреперан. Докато Дона Бианка го успокояваше, Емерсън го наблюдаваше внимателно. Статистически, една жена бива убита най-често от свой съпруг, любовник, брат, работодател или от колега — в този порядък. Убийството от случаен минувач се нареждаше доста назад в скалата на вероятностите. А понякога колегата и любовникът можеха да се окажат едно и също лице. Но Емерсън бързо заключи, че Гари не е извършителят. Беше видимо потресен, зашеметен от новината. Нямаше как обикновен човек да се престори на толкова шокиран от нещо, което му е било известно от предишната вечер.
И така, Емерсън го подхвана — полека и отдалече — с всички обичайни полицейски въпроси. Кога за последен път си я виждал? Знаеш ли нещо за личния й живот? Семейство? Гаджета? Бивши гаджета? Телефонни обаждания от извратени типове? Врагове? Проблеми? Парични затруднения?
И после неизбежното: Забелязал ли си нещо необичайно през последните четирийсет и осем часа?
До десет и петнайсет Емерсън научи всичко за непознатия, който се бе появил в магазина предишния ден. Много висок, с масивно телосложение, слънчев загар, агресивен, разпитващ, облечен с масленозелени панталони и масленозелена фланелена риза. Научи за двете загадъчни срещи със Санди в задната стаичка, как му беше услужила с колата си и че със заплахи бе изтръгнал адреса на Джеб Оливър — който, между другото, също липсваше…
Емерсън остави Гари на Дона Бианка, излезе в коридора и позвъни от мобилния си телефон в кабинета на Алекс Родин.
— Днес имате късмет — каза той. — Деветнайсетгодишна жертва на убийство. Някой й е счупил врата.
— И къде ми е късметът?
— Последният й необясним контакт е бил вчера, на работното й място, и е бил с непознат, който отговаря на описанието на нашия приятел Джак Ричър.
— Наистина ли?
— Получихме доста добро описание от шефа й. Вратът й е счупен с един-единствен удар отстрани по главата, което не е лесно за обикновен човек, който няма телосложението на Джак Ричър.
— Кое е момичето?
— Една червенокоса, работила е в магазина за авточасти край магистралата. От същия магазин липсва още един служител, младо момче.
— Къде е станало?
— Пред хотел „Метропол Палас“.
— Там ли е отседнал Ричър?
— Не е, поне според хотелската книга.
— Следователно той заподозрян ли е, или не?
— Засега може да се каже, че е възможен извършител. Твърде възможен при това.
— И кога смяташ да го арестуваш?
— Още щом го открия.
— Ще се обадя на Хелън — каза Родин. — Тя ще знае къде е.
Родин излъга дъщеря си. Каза й, че Белантонио държал да се срещне с Ричър, за да изясни евентуално недоразумение относно доказателствения материал за обвинението.
— Какво конкретно? — попита Хелън.
— Нещо, което са обсъждали. Може изобщо да не е важно, но аз внимавам да не поемам никакви рискове. Не искам да ти давам повод за обжалване.
Оранжевият конус, помисли си Хелън.
— На път е към летището — каза тя.
— Защо?
— За да каже „здрасти“ на Айлийн Хътън.
— Познават ли се?
— Очевидно.
— Но това не е етично.
— Кое, да се познават?
— Да се опита да влияе на показанията й.
— Сигурна съм, че няма да се опита.
— Кога ще се върне?
— Следобед, струва ми се.
— Е, добре — каза Родин. — Въпросът може да почака.
Разбира се, това беше лъжа. Емерсън потегли незабавно за летището. Той вече на два пъти се бе срещал с Ричър лице в лице и можеше лесно да го познае в тълпата. Дона Бианка тръгна с него. Минаха заедно през забранената зона и влязоха в стаята на охраната, от която през едностранно прозрачно огледало се виждаше целият салон за пристигащи. Двамата огледаха всички лица на посрещачи. От Ричър нямаше и следа. Още не е дошъл. Двамата седнаха и зачакаха.
9
Ричър не отиде до летището. Не беше толкова наивен. Макар че на висшите военни често им се налага да летят с малки машини — самолети или хеликоптери, това не е нещо, което правят за удоволствие. Като изключим условията на военен конфликт, повече военнослужещи загиват при въздушни катастрофи, отколкото по каквато и да било друга причина. Ето защо, когато има избор, един умен бригаден генерал като Айлийн Хътън може да преглътне полет с голям реактивен лайнер от Вашингтон до Индианаполис, но за нищо на света няма да се друса в някакво двувитлово самолетче от Индианаполис до крайната си цел. Не, Хътън със сигурност бе наела кола.