Затова Ричър тръгна на югоизток, към библиотеката. Попита унилата жена на информацията къде държат телефонните указатели. Проследи с поглед сочещия й пръст, измъкна тежката книга от рафта и я просна на една маса за четене. Отвори на Х, за „Хотели“. Започна да търси. Без съмнение някой ефрейтор или сержант от Военната прокуратура бе направил същото само преди ден, но най-вероятно бе подходил дистанционно, ползвайки интернет, след като Хътън му бе разпоредила да й запази стая. В стремежа си да й се докара въпросният ефрейтор или сержант най-напред бе отворил картата на града и бе определил местоположението на съдебната палата спрямо шосето от север, по което тя щеше да пристигне. Едва тогава бе избрал подходящ хотел, който да й е близо. С подземен паркинг за наетата кола. Вероятно част от верига, за да получат намаление като държавни служители.
„Мариот“, каза си Ричър. Само натам може да отива. От магистралата ще вземе отклонението на юг, към града, после ще свие на изток и без да се лута, ще се озове право в хотела, който на свой ред е само на три преки от съдебната палата. Можеше да стигне дотам и пеша, след като си изяде полагащата й се хотелска закуска. Ефрейторът или сержантът със сигурност й беше отпечатал карта на маршрута, свалена от интернет, и й беше закрепил с кламер потвърждението за резервацията. За да й се докара. Айлийн.
Хътън имаше това свойство — всички около нея искаха да й се докарат.
Ричър запомни наизуст номера на „Мариот“ и върна указателя на рафта. Излезе във фоайето и набра номера от монетния автомат.
— Бих искал да потвърдя една резервация — каза той.
— На чие име?
— Хътън.
— Да, имаме такава за днес. Апартамент за една вечер.
— Благодаря — каза Ричър и затвори телефона.
Хътън щеше да хване някой ранен полет от Вашингтон. След две десетилетия в униформа подобни пътувания й бяха станали втора природа. Ставане в пет, в шест такси за летището, в седем отвеждане към самолета. Най-късно в девет щеше да кацне в Индианаполис. В девет и половина — да излиза с колата от паркинга на „Херц“. Оттам до този град бяха два часа и половина. Щеше да пристигне в хотела точно по обяд. А дотогава оставаше един час.
Той излезе от фоайето на библиотеката, прекоси площада и тръгна на североизток през редките тълпи пешеходци, мина покрай сградата с наборното бюро, заобиколи съдебната палата, откри лесно хотел „Мариот“, седна на една масичка в ъгъла на кафенето и зачака.
Хелън Родин позвъни в службата на Роузмари Бар. Не я откри. Рецепционистката звучеше притеснено. След това Хелън се обади на домашния номер на Роузмари, която отговори на второто позвъняване.
— Да не са те съкратили? — попита Хелън.
— Водят ме в неплатен отпуск — отвърна Роузмари. — Подадох доброволно молба. Изведнъж всички около мен бяха започнали да се държат странно.
— Но това е ужасно!
— Такава е човешката природа. Сега трябва да се организирам. Може да се наложи да напусна града.
— Трябва ми списък на приятелите на брат ти.
— Той няма такива. Приятел в нужда се познава, нали? А досега нито един не е дошъл да го посети в болницата.
Никой не се е опитал да се свърже с него. Никой не ми е позвънил да попита как е.
— Имам предвид отпреди — каза Хелън. — Искам да знам с кого се е виждал, с кого се е срещал по заведенията, с кого се е познавал отблизо. Особено новите му познанства.
— Той нямаше нови познанства — каза Роузмари. — Поне аз не знам.
— Сигурна ли си?
— Почти.
— А стари?
— Имаш ли лист хартия?
— Имам бележник.
— Бележник чак няма да ти трябва. И голям лист също. Стига ти и едно малко листче, колкото цигарена хартийка. Джеймс си беше единак.
— Все някакви приятели е имал.
— Двама-трима най-много. Имаше един на име Майк, живееше наблизо. Говореха си все за ливадите пред къщите и за бейзбол, нали разбираш, мъжки приказки.
Майк,записа Хелън. Мъжки приказки.
Настана дълга пауза.
— Имаше и един друг, Чарли — каза накрая Роузмари.
— Разкажи ми за Чарли — подкани я Хелън.
— Не знам нищо за него. Всъщност изобщо не го познавам.
— Откога се познават с Джеймс?
— От години.
— Включително и през времето, когато си живяла при него?
— Той никога не идваше, докато бях вкъщи. Само веднъж го срещнах случайно. Той си тръгваше, а аз се връщах отнякъде. Питах брат ми: Кой беше тоя? А Джеймс вика: Това е Чарли, стар приятел.