— До дивизионното командване, предполагам. Може би не чак до върха.
— Стигна до бюрото на някакъв полковник. И там спря.
— Е, и?
— Полковникът се казваше Питърсън.
— Е, и?
— А сега се казва генерал-лейтенант Питърсън. С три звезди. Офицер за връзка с Конгреса. Скоро ще получи четвърта звезда. И ще бъде произведен в заместник началник-щаб на армията.
Това би могло да усложни работите, помисли си Ричър.
— Много смущаващо — каза той.
— Смущаващо, и още как! — каза Хътън. — Така че слушай какво ти казвам: тази история не бива да се разплита. Имай това предвид. Каквото и да си намислил да предприемеш, за са си изпълниш обещанието към Бар, нямаш право да говориш за станалото. Както и аз нямам право. Иначе ще те открият и ще ти съсипят живота.
— И двамата няма какво да говорим. Всичко е приключено.
— Радвам се да го чуя.
— Обаче си мисля…
— Мислиш си? Какво?
— Как са стигнали до името ми.
— И как са стигнали до името ти?
— Джеймс Бар им го е дал.
— Не може да бъде!
— И аз така казах. Но сега съм сигурен.
— От къде на къде?
— Хайде да обядваме заедно. Трябва да поговорим. Струва ми се, че още някой знае за станалото.
Емерсън и Бианка се отказаха в дванайсет и половина. Ричър така и не се появи. Полетът пристигна навреме. От самолета не слезе никой, който да прилича на бригаден генерал от женски пол, при това от Пентагона. Те изчакаха, докато пристигащите се източиха през терминала и залата утихна. После се качиха на колата и си тръгнаха.
Ричър и Хътън поръчаха обяд. Келнерката пристигна веднага, доволна, че най-после на масата в ъгъла има раздвижване. Менюто беше семпло, като за кафене. Ричър си поръча препечен сандвич със сирене и кафе. Хътън — салата „Цезар“ с пилешко и чай. Докато обядваха, разговаряха оживено. Ричър я запозна с подробностите по делото. После й изложи теорията си — налудничавия избор на огнева позиция, подозренията си за принуда. Предаде й хипотезата на Нийбър за новия приятел, дърпащ конците. Каза й, че Бар отричал да има нови познати, а само стари, и то много малко.
— Едва ли е някой нов познат — каза Хътън. — Понеже схемата е сложна, заплетена, многослойна. От една страна, имаме сегашните улики, а от друга, историческите паралели. Втори етаж на обществен гараж в Кувейт Сити преди четиринайсет години, втори етаж на обществен гараж тук и сега. Практически едно и също оръжие. Идентични патрони. Пък и тези войнишки обувки. Аз лично никога не ги бях виждала преди, „Пустинен щит“. Те са много показателни. Който и да му е възложил задачата, е знаел за миналото му. Което означава, че не са познати отскоро. Няма как. На Бар ще му трябват години, докато се реши да разкаже на някого за Кувейт Сити.
Ричър кимна.
— Но явно в един момент е разказал. Което ме кара да мисля, че още някой е посветен в историята.
— Трябва да открием кой е той — каза Хътън. — Задачата ми е да не допусна да се разчуе.
— Това не е моя грижа. Все ми е тая дали Питърсън ще получи четвъртата си звезда, или не.
— Но не ти е все тая дали репутацията на четвърт милион ветерани от войната ще бъде опетнена, нали? Защото ако избухне скандал, всички ще са окаляни. А това бяха добри хора.
Ричър не отговори.
— Много е лесно — каза Хътън. — Ако Джеймс Бар няма много приятели, няма да ти се налага да търсиш дълго. Все един от тях е въпросният.
Ричър мълчеше.
— С един куршум два заека — продължи Хътън. — Ти намираш кукловода, а армията си отдъхва с облекчение.
— Че защо тогава не го свърши армията, а чака на мен?
— Не можем да си позволим да привличаме внимание.
— Имам оперативни затруднения — каза Ричър.
— Нямаш правомощия?
— Не, по-лошо. Много скоро ще ме арестуват.
— За какво?
— За убийството на онова момиче до хотела.
— Моля?!
— Кукловодът държи да ме разкара от играта. Вече се опита да ми свие номер в понеделник вечер, като използва това същото момиче за примамка. Затова вчера на два пъти отидох да я видя. Сега те я ликвидираха, а предполагам, че аз съм последният непознат, с когото се е срещала.
— Имаш ли алиби?
— Зависи в колко часа е станало, но най-вероятно не. Сигурен съм, че ченгетата вече ме издирват.
— Това е проблем — каза Хътън.
— Само временен — отвърна Ричър. — Науката е на моя страна. Ако вратът й е счупен с един-единствен удар с юмрук в лявото слепоочие, а главата й е извърната леко надясно, значи убиецът е левак. Докато аз не съм. Ако я бях ударил с лявата ръка, щях положително да я нокаутирам, но едва ли щях да й счупя врата. Не и с един удар.