— Сигурен ли си?
Ричър кимна.
— Навремето с това си изкарвах хляба, не помниш ли?
— Но дали ще ти повярват? Или просто ще си кажат, че си достатъчно як, за да я убиеш и с лявата ръка?
— Нямам намерение да проверявам това лично.
— Смяташ да избягаш ли?
— Не, смятам да остана, но без да им се пречкам. Което ще ме забави. Всъщност ще ме забави доста. Ето защо казах, че очаквам оперативни затруднения.
— Мога ли да ти помогна?
Ричър се усмихна.
— Радвам се, че се видяхме, Хътън. Наистина.
— Как мога да ти помогна?
— Предполагам, че след като дадеш показания, отвън ще те чака един полицай на име Емерсън. Ще те пита за мен. Прави се на ударена. Кажи му, че не си ме виждала, не съм те посрещал, нямаш представа къде съм. Такива работи.
Хътън помълча малко.
— Разстроен си — каза накрая тя. — Усещам те.
Ричър кимна. Разтърка лицето си, сякаш се миеше без вода.
— На мен хич не ми пука за Джеймс Бар — каза той. — Ако някой го е забъркал нарочно и сега ще изтърпи наказанието, което му се полагаше преди четиринайсет години, нямам нищо против. Но това с момичето е друго нещо. Тук вече прекалиха. Тя беше просто една млада наивница. Не е искала да навреди на никого.
Хътън помълча още малко.
— Сигурен ли си, че са заплашвали сестрата на Бар?
— Не виждам по какъв друг начин са могли да го принудят.
— Но няма никакви следи от пряка заплаха. Като прокурор аз не бих могла да ги подведа под отговорност.
— Защо иначе Бар би извършил всичко това?
Хътън не отговори.
— Ще се видим ли по-късно? — попита тя.
— Наел съм стая наблизо — каза Ричър. — Ще се навъртам наоколо.
— Е, добре.
— Освен ако не съм вече в затвора — добави той.
Келнерката се приближи и двамата си поръчаха десерт.
Ричър помоли за още кафе, а Хътън — за още чай. Продължиха да си говорят за разни неща. На всякакви теми. Имаха да наваксват цели четиринайсет години.
Хелън Родин прерови шестте кашона с материали по делото и намери фотокопие от листче хартия, открито до телефона на Джеймс Бар. Неговото телефонно тефтерче, ако можеше да се нарече така. Върху листчето имаше три телефонни номера, записани с грижлив и ясен почерк. Двата бяха на сестра му Роузмари — единият в къщи, а другият в службата й. Третият беше на Майк — приятеля, който живеел наблизо. Чарли не фигурираше никъде.
Хелън вдигна слушалката и набра номера на Майк. На шестото позвъняване телефонът се включи на секретар. Тя остави служебния си номер и помоли Майк да й се обади по важен въпрос.
Емерсън прекара цял час с полицейския художник и си тръгна с достатъчно убедителен портрет на Джак Ричър. Рисунката с молив бе сканирана на компютър и оцветена. Тъмноруса коса, ясносини очи, между среден и силен загар на лицето. Емерсън добави името му, приблизителния ръст — метър и деветдесет и два-три, теглото — сто и десет-петнайсет килограма, и видимата възраст — някъде между трийсет и пет и четирийсет и пет години. Най-отдолу изписа телефонния номер на полицейския участък. После разпрати съобщението по електронната поща до всички учреждения и търговски заведения в околността, а на принтера отпечата двеста цветни бройки, като нареди на ръководителите на патрули да ги раздават на ръка на хотелиери и ресторантьори в града. След кратък размисъл той добави: и на келнерите в ресторантите, на продавачите на сандвичи и на барманите в заведенията.
Майк, приятелят на Джеймс Бар, позвъни на Хелън Родин в три часа следобед. Тя го попита за адреса му и го предума да приеме среща на четири очи. Той я увери, че ще си е вкъщи до края на деня. Така че тя повика такси и потегли. Майк живееше на същата улица като Джеймс Бар, на около двайсет минути от центъра. Къщата на Бар се виждаше от двора на Майк. Двете къщи си приличаха, както и останалите по протежение на улицата. Бяха от 50-те години, ниски и продълговати. Хелън си каза, че навремето са били напълно еднакви, но след близо половин век дострояване, препокриване, смяна на външните облицовки, градинарство и овощарство в дворовете бяха вече посвоему различни една от друга. Докато някои изглеждаха почти луксозни, други си бяха останали сиви и невзрачни.
Къщата на Майк беше от първия вид, тази на Бар — от втория.
Самият Майк се оказа застаряващ мъж на петдесет и нещо, който работеше първа смяна в склад за бои. Още докато Хелън му се представяше, жена му се прибра вкъщи. Тя също беше на петдесет и нещо и също като на него годините й личаха. Казваше се Тами и работеше почасово като медицинска сестра в зъболекарски кабинет — две сутрини в седмицата. Тя покани Хелън и Майк в дневната и после изчезна някъде, за да направи кафе. Хелън и Майк седнаха и няколко неловки минути мълчаха, сякаш се чудеха как да започнат.