— Не виждам никаква очебийна връзка — отбеляза тя.
— Не твърдя, че всичките са набелязани цели — каза Ричър. — Най-вероятно целта е била само една. Максимум две. Останалите са за заблуда. Предумишлено убийство, маскирано като безразборна стрелба на психопат. Така мисля, че е станало.
— Залавям се за работа — каза Хелън.
— Ще ти се обадя утре — каза Ричър.
Вместо с асансьора той слезе по аварийното стълбище и се добра незабелязан до подземния гараж. Изкачи се по рампата на улицата и отново се скри в сянката на надлеза. Невидимият човек. Живот в сянка. Ричър се усмихна на себе си.
Изведнъж се спря. Трябваше му уличен телефон.
Намери го, долепен до страничната стена на малка бакалия, която се казваше „При Марта“, на две преки северно от магазина за евтина конфекция, откъдето си беше купил дрехите. Кабината гледаше към широка сляпа улица, която се ползваше за паркиране. И шестте очертани под ъгъл паркинг места бяха заети. Зад колите се издигаше тухлена стена, по горния ръб на която имаше зазидани остри стъкла. Зад бакалията уличката завиваше под прав ъгъл. Ричър си каза, че после отново завива и излиза на следващата пряка.
Тук е безопасно, помисли си той. Извади втората половина от картичката на Емерсън — онази, на която бяха останали телефонните номера — и набра този на мобилния. Облегнат на стената, той наблюдаваше едновременно и двете посоки по уличката, като същевременно слушаше сигналите в слушалката.
— Да — чу се гласът на Емерсън.
— Познай кой е! — каза Ричър.
— Ричър?
— Печелиш бонбонче.
— Къде си?
— Още съм в града.
— Къде точно?
— Близо.
— Знаеш, че те търсим, нали?
— Чух това.
— Трябва да се предадеш.
— Няма да стане.
— Тогава ние ще те открием.
— Мислиш ли, че можете?
— Много лесно.
— Познаваш ли един тип на име Франклин?
— Разбира се.
— Можеш да го питаш колко е лесно.
— Тогава беше различно. Можеше да си навсякъде.
— Мотела ли сте завардили?
Емерсън не отговори.
— Нека хората ти да чакат. Може и да се върна. А може и не.
— Ще те намерим.
— Няма как да стане. Не си достатъчно добър.
— Може в момента да проследяваме разговора.
— Ще те улесня. Намирам се до една бакалия на име „При Марта“.
— Трябва да се предадеш доброволно.
— Предлагам ти сделка — каза Ричър. — Първо открий кой е оставил конуса в гаража и тогава може да помисля дали да се предам.
— Бар го е оставил.
— Знаеш добре, че не е той. Вана му го няма на видеозаписите.
— Значи е ползвал друга кола.
— Бар няма други коли.
— Може да я е взел назаем.
— От приятел? Може би. А може и приятелят да е оставил конуса вместо него. Така или иначе, първо открийте приятеля и едва тогава ще помисля дали да се предам.
— На записите има стотици коли.
— Имате достатъчно хора.
— Не правя сделки със заподозрени — каза Емерсън.
— Мисля, че се казва Чарли — каза Ричър. — Дребен, с остра черна коса.
— Не правя сделки — повтори Емерсън.
— Не съм убил момичето.
— Ти ще кажеш!
— Не съм аз. Тя ми беше симпатична.
— Ах, недей! Сърцето ми се къса.
— Освен това знаеш, че снощи не бях в „Метропол“.
— Тъкмо затова си подхвърлил трупа там.
— Освен това не съм левак.
— Не те разбирам.
— Кажи на Белантонио да говори отново със съдебния лекар.
— Ще те намерим — зарече се Емерсън.
— Няма да можете — каза Ричър. — Досега никой не е могъл.
След което му затвори и тръгна по улицата. Пресече шосето, извървя още половин пряка на север и се скри зад купчина бетонни мантинели, струпани една върху друга в незастроеното пространство между две сгради. Зачака. Шест минути по-късно две патрулни коли спряха пред бакалията „При Марта“. С мигащи сини лампи, но без сирени. От тях слязоха четирима полицаи. Прегрупираха се на тротоара. Претърсиха страничната уличка, надникнаха зад ъгъла. Върнаха се, видимо разочаровани. Единият от четиримата вдигна радиостанцията до устата си и проведе кратък разговор, като се оправдаваше с жестове. Гърчене на рамене, вдигнати ръце с дланите нагоре. После полицаите се качиха в колите и потеглиха, а Ричър пое на изток, обратно към „Мариот“.