Замислен, Ричър отново погледна надолу. Прибра крака си до другия, после повторно го изнесе напред. Отново го прибра и изнесе другия. В съзнанието му премина неясна мисъл. Нещо, свързано с доказателствения материал на Белантонио. Заровено сред стотиците страници.
С периферното си зрение усети раздвижване пред входа на „Мариот“ и вдигна глава. От мястото му се виждаше предният капак на патрулна кола. Колата тъкмо спираше, предницата й приклекна на пружините си и се изправи. В полезрението му се появиха двама полицаи — униформени, крачещи напред. Той погледна часовника си. Двайсет и три минути. Усмихна се. Емерсън беше добър, но не чак изключителен. Полицаите влязоха в хотела. Поне пет минути щяха да разговарят с дежурния на рецепцията. Той щеше да им даде без бой номера на апартамента на Хътън. По принцип хотелските служители в малките градове на Средния запад не бяха активисти на Движението за граждански права. Освен това гостите на хотела отсядаха по за ден-два и си отиваха, докато местният полицейски участък си беше тук завинаги.
И така, полицаите щяха да се качат в апартамента на Хътън. Щяха да почукат на вратата, тя щеше да ги пусне. Хътън нямаше какво да крие. Те щяха да се поогледат насам-натам и да си идат. Десет минути максимум.
Ричър отново погледна часовника си и зачака.
Двамата полицаи излязоха от хотела след осем минути. Спряха се за момент пред входа — дребни фигурки в далечината. Единият наведе глава надолу, каза нещо в микрофона на ревера си и може би получи указания къде да отидат след това. Към следващото вероятно убежище на беглеца. При следващия известен съучастник. Приятна вечер, момчета, пожела им мислено Ричър. Няма да е кратка, това е сигурно. Поне да е приятна. Видя ги как потеглиха, после изчака още минута и половина, за да не ги пресрещне случайно. После излезе от тухлената ниша и тръгна към Айлийн Хътън.
Григор Лински чакаше в колата си, спряна в платното за пожарни коли на паркинга пред някакъв супермаркет. Силуетът на автомобила се открояваше на фона на една осветена витрина, цялата облепена с огромна оранжева реклама за телешка кайма на много изгодна цена. Сигурно е стара и е почнала да се разваля, помисли си Лински. Или е червясала. Някога двамата със Зека биха убили човек за такава кайма. При това буквално. Лински не си правеше илюзии. Двамата със Зека бяха зли по рождение, а животът ги беше направил още по-зли. Страданията, които бяха преживели заедно, не бяха облагородили душите им, не бяха ги научили на човечност и доброта. Тъкмо обратното. В тяхното положение никой човек с мека, състрадателна душа не би издържал повече от няколко часа. Но те двамата със Зека бяха издържали, бяха останали живи, подобно на канални плъхове, лишени от всякакви скрупули и задръжки; бяха се сражавали с нокти и зъби, бяха мачкали по-слабите и мамили по-силните от тях.
Освен това се бяха учили от опита си. И знаеха, че онова, което им е помогнало веднъж, ще им помогне всеки път.
Лински погледна в огледалото и видя колата на Раскин, която се приближаваше към него. Беше „Линкълн“ — от старите, грамадна и квадратна, черна и покрита с прах, с омекнали ресори, наклонена на една страна като боен кораб с пробойна в борда. Колата спря точно зад неговата, вратата се отвори и Раскин слезе. Приличаше на треторазреден московски гангстер, какъвто си беше. С масивно телосложение, плоско лице, евтино кожено яке, празен поглед. Малко над четирийсетгодишен. Кръгъл глупак, мислеше си за него Лински, но глупак, някак си успял да оцелее след последната офанзива на Червената армия в Афганистан, което все пак значеше нещо. Много по-умни от Раскин изобщо не се бяха върнали оттам или поне не цели. Което означаваше само едно — Раскин не се даваше лесно, а за Зека това качество беше по-важно от всяко друго.
Раскин отвори задната врата и се вмъкна зад Лински. Не каза нищо. Само протегна ръка и му подаде четири сгънати екземпляра от листовката на Емерсън с издирвания Джак Ричър, които му пращаше лично Зека. Как самият той се бе сдобил с тях, Лински не знаеше със сигурност. Макар да се досещаше. Самите листовки бяха доста добре направени. Приликата беше забележителна. Щяха да свършат работа.
— Благодаря — каза учтиво Лински.
Раскин не отговори.
Ченко и Владимир пристигнаха след две минути с кадилака на Ченко, който шофираше. Ченко винаги караше сам колата си. Той паркира зад линкълна на Раскин. Три големи черни коли, една зад друга, като на погребение. При тази мисъл Лински се усмихна вътрешно. Ченко и Владимир слязоха от колата и тръгнаха напред — единият дребен и мургав, другият едър и рус. Двамата се качиха в кадилака на Лински — Ченко отпред, Владимир отзад до Раскин, така че по часовника се падаха Лински зад волана, до него Ченко, зад Ченко Владимир, а до Владимир, зад Лински — Раскин. Точно според йерархията, която инстинктивно спазваха. Лински отново се усмихна и им раздаде по един екземпляр от листовката. Последния задържа за себе си, макар че не му трябваше. Той вече няколко пъти бе виждал Джак Ричър на живо.