— В Ню Йорк — каза Ричър. — Преди години. Всички ме питат.
— Всички?
— Всички, които го видят.
Хътън се притисна към него.
— А колко са го виждали?
Той се усмихна.
— Искам да кажа, по плажовете и тъй нататък.
— А в леглото?
— В съблекалните… — продължи той.
— И в леглото — добави тя.
— Е, не съм монах — отвърна той.
— Болеше ли?
— Не помня вече. Бил съм три седмици в безсъзнание.
— Точно над сърцето ти е.
— Беше някакъв малък револвер. Със слаб заряд. По-добре да се беше целил в главата.
— По-добре за него, не за теб.
— Аз съм късметлия. Винаги съм бил, винаги ще бъда.
— Може би. Но все пак трябва да внимаваш повече.
— Ще се старая.
Ченко и Владимир тръгнаха заедно да обхождат северните райони на града, като гледаха да не се доближават до мотела. Там сигурно гъмжеше от ченгета. Затова първата им спирка беше барът с телевизорите. Двамата влязоха вътре и огледаха навсякъде. Вътре беше тъмно, но нямаше много хора. Най-много трийсетина души. От които нито един не отговаряше на рисунката. Ричър го нямаше. Владимир застана до вратата, а Ченко отиде да провери тоалетните. Вратата на една от кабинките беше затворена. Ченко изчака, докато човекът вътре свърши, пусна водата и излезе. Не беше Ричър. Ченко се върна при Владимир и двамата се качиха в колата. Започнаха да обикалят улиците — бавно и методично, минавайки по трите страни на всяко каре и дълго оглеждайки четвъртата.
Подпряна на лакът, Хътън се загледа в лицето на Ричър. Очите му си бяха същите като едно време. Може би малко по-хлътнали навътре, клепачите малко по-прихлупени. Но все така блестяха като два синкави ледника под яркото арктическо слънце. Като цветна снимка от космоса на две алпийски езера, изпълнени с вода от топящ се сняг. Ала погледът им се бе променил. Преди четиринайсет години бяха зачервени от пясъчните бури и замъглени от някакъв горчив цинизъм. Очи на професионален военен. На полицай. Тя си спомняше погледа му — ленив, бавно опипващ стаята, като откос трасиращи куршуми, който неумолимо се приближава към целта. А сега тези очи бяха станали по-бистри, по-млади. Някак по-невинни. Ричър беше остарял с четиринайсет години, но погледът му се беше подмладил.
— Наскоро си се подстригвал — каза тя.
— Тази сутрин — отвърна той. — В твоя чест.
— Наистина ли?
— Вчера приличах на някакъв дивак. Казаха ми, че идваш, та не исках да ме помислиш за клошар.
— Не си клошар значи.
— Е, в известен смисъл съм.
— В какъв смисъл?
— Ами клошар съм, но по собствена воля.
— Трябва да хапнем — каза тя.
— Добре звучи — съгласи се той.
— Какво предпочиташ?
— Каквото кажеш. Поръчай големи порции, ще си ги разделим.
— Можеш да си избереш нещо за себе си, ако искаш.
Той поклати глава.
— След по-малко от месец някакъв чиновник в Пентагона ще прегледа дневните ти. По-добре да види една порция вместо две.
— За репутацията ми ли се тревожиш?
— За следващото ти повишение.
— Няма да има такова. Ще си остана вечно бригаден генерал.
— Да, ама сега тоя Питърсън ти е лично задължен.
— Не отричам, че с две звезди е по-добре, отколкото с една.
— Аз също. За себе си мога да кажа, че доста пъти съм бил прецакван от генерал-лейтенанти. Ще ми е гот, ако поне веднъж аз съм прецакал генерал-лейтенант.
Тя направи гримаса.
— Да ядем — каза Ричър.