— Аз обичам салата — каза тя.
— Все някой трябва и салата да яде.
— Ти не ядеш ли салата?
— Поръчай салата „Цезар“ с късчета пилешко, а също и пържола. Ти ще изядеш салатата, аз пържолата. После някакъв солиден десерт. И най-важното, голяма кана кафе.
— Предпочитам чай.
— Не става — каза Ричър. — Има компромиси, които не бих направил. Дори за служител на Пентагона.
— Но аз съм жадна!
— Ще пратят вода с лед. Винаги пращат вода с лед.
— По-старша съм от теб!
— Винаги си била. Да си ме виждала някога да пия чай само защото си по-старша?
Хътън поклати глава и стана от леглото. Пристъпи боса до бюрото. Прегледа менюто и набра номера. Поръча салата „Цезар“ с късчета пилешко, половинкилограмова обезкостена пържола, ябълков пай и сладолед. И голяма кана кафе, равняваща се на шест чаши. Ричър я наблюдаваше усмихнат.
— След двайсет минути — предаде му тя. — Хайде да си вземем един душ.
Раскин пое центъра на града. Вървеше пеша, с портрета на Ричър в ръка, с мислен списък на ресторанти, барове, закусвални, заведения за сандвичи и бърза закуска, бакалии, хотели. Започна от „Метропол Палас“. Огледа фоайето, бара. Нищо. Продължи нататък към китайския ресторант на две преки от хотела. Влезе и излезе — дискретно, без да губи време. Помисли си, че много го бива за тези неща. Беше напълно обикновен на вид, дори безличен, със среден ръст, нормално телосложение и незапомняща се физиономия. Хората го гледаха, без да го виждат; погледите им минаваха през него като в празно пространство — което понякога го обиждаше, но в повечето случаи беше добре дошло.
Ричър не беше и в китайския ресторант. Нито в заведението за сандвичи, нито в ирландския бар. Раскин се спря на тротоара и след кратък размисъл реши да задълбае на север. Можеше да се отбие в кантората на адвокатката и оттам да продължи за „Мариот“. Понеже според Лински там се намираха двете жени. А пък личният опит на Раскин показваше, че онези мъже, през които женските погледи не минават като през празно пространство, прекарват повече време в компанията на жени.
Ричър си взе душ, изми си зъбите с четката на Хътън, среса се с гребена й, избърса се с хавлията й и обиколи стаята, за да си събере дрехите. Облече се и напъха ризата в панталоните си. В този момент на вратата се почука.
— Румсървис — обади се глас с чуждестранен акцент.
Хътън подаде глава през вратата на банята. Беше облечена, но още си сушеше косата.
— Иди ти да отвориш — каза той.
— Аз ли?
— Трябва да подпишеш сметката.
— Можеш и ти да напишеш името ми.
— Само след два часа ченгетата ще дойдат пак, понеже няма да ме намерят другаде. По-добре е да не попадат на някого долу, който да им каже, че не си била сама.
— Ти май никога няма да се отпуснеш напълно.
— Колкото по-малко се отпускам, толкова по-дълго ще живея.
Хътън поприглади косата си с ръце и тръгна боса към вратата. Ричър чу дрънчене на натоварена хотелска количка, тракане на чинии и скърцане на писалка по хартия. После вратата се затвори, той излезе във всекидневната и видя по средата подвижна масичка на колелца. Келнерът беше поставил до нея един стол.
— Един нож — отбеляза Хътън. — Една вилица. Виж, за това не се сетихме.
— Ще се редуваме — отвърна Ричър. — Така е по-романтично.
— Ще ти нарежа пържолата и можеш да си я изядеш с пръсти.
— Можеш ти да ми я подаваш в устата. Трябваше да поръчаме и грозде…
Тя се усмихна.
— Помниш ли Джеймс Бар? — попита той.
— Много вода е изтекла оттогава — отвърна тя. — Но вчера препрочетох досието му.
— Добър ли беше като стрелец?
— Не от най-добрите, не и от най-лошите.
— И аз така съм го запомнил — каза той. — Днес бях в гаража на оглед. Страхотна стрелба. Много впечатляваща. Не си спомням Бар да е бил чак толкова добър.
— Веществените доказателства са категорични.
Той кимна, но не каза нищо.
— Може пък междувременно да се е усъвършенствал — каза тя. — Бар има общо пет години военна служба, а са минали близо три пъти по толкова, откакто се е уволнил. Сигурно е от ония, които късно достигат апогея си.
— Може — съгласи се той.
Тя го погледна.
— Няма да останеш при мен, нали? След като се навечеряме, мислиш да си тръгнеш. Заради ченгетата. Понеже може да се върнат.
— Ще се върнат — отвърна той. — Слушай какво ти казвам.
— Ще им кажа, че не съм длъжна да ги пусна в стаята.
— В град като тоя ченгетата правят каквото си поискат. А ако ме открият при теб, ще загазиш.
— Не и ако си невинен.
— Ти нямаш законни правомощия да прецениш какъв съм. Това ще ти кажат те.