— Зная, че не се занимаваш с криминално право — започна тя, — но съм изправена пред голямо затруднение и имам нужда от сладурче като теб, което да ми каже какво да правя.
Захарче и сладурче. Никой не се беше обръщал така към Чарлз Дънуди, а той вече не беше млад. Госпожа Барлоу беше права в твърдението си, че Дънуди не практикува вулгарното криминално право. Той смяташе, че защитата по криминални дела е сцена, на която се подвизават мошеници и мегаломани. Въпреки това всеки адвокат, който си струва парите и е внимавал в правния факултет, е добре запознат с конституционното право, а всеки глупак знае, че то е крайъгълният камък на защитата при углавни дела.
— Разкажи ми за това затруднение — подкани я Дънуди, — за да видим какво може да се направи.
Тя се наведе към него и сниши глас. Прекрасните й гърди полегнаха върху плота на масата, което до известна степен попречи на Дънуди да се съсредоточи напълно.
— Трябва да науча как най-добре да поведа кон на водопой, но да не му дам да пие.
Дънуди започна да й задава въпроси и скоро разбра, че госпожа Барлоу е замесена в нещо опасно и се опитва да манипулира положението, което обаче може да излезе извън контрол. Въпреки това странната двойка прекара един много приятен час заедно и когато си тръгна, Дънуди беше убеден, че е предоставил на госпожа Барлоу доста ценни съвети, които поне са й дали представа какво трябва да направи, за да постигне целта си.
По-късно Дънуди научи, че госпожа Барлоу е изпълнила съветите му буквално, и каза на най-близките си приятели в местния клуб, че се гордее с участието си в станалото.
9 юли
10:50
Четири безсънни нощи след бягството на Мейнард отидох на погребението на близнаците Бауърс в Маунтън Сити. Спрях пред черквата и останах в колата, която купих втора ръка, след като Младши ме беше избутал в езерото. Направих си гаргара с вода за уста и зачаках всички да влязат. Когато отвън не останаха хора, се примъкнах в задната половина на черквата. Вътре имаше поне стотина полицаи и имах усещането, че всички ме гледат. Веднага щом службата свърши, си тръгнах, без да говоря с никого.
Час по-късно минах през сложната процедура за посещение на затворник, държан в отделението за максимална сигурност в затвора „Нортист“ съвсем близо до Маунтън Сити. Затворът е кокал, хвърлен преди петнадесет години от законодателното тяло на щата Тенеси на един селски окръг, изправен пред икономическа катастрофа. Хората, създали Джонсън Каунти, бяха пропуснали едно важно условие за икономическото оцеляване в днешно време. Бяха забравили, че за да има нормална търговия, купувачите не бива да пътуват повече от половин ден.
Пътищата, които водят до Маунтън Сити, са тесни и бавни. Не можеш да стигнеш там по никакъв друг начин. В резултат никой не ходи в града. Това е причина окръг Джонсън да не събира достатъчно данъци и поради това не може да наеме достатъчно полицаи или да финансира училищата.
Обаче през 1991 г. великият щат Тенеси се готвеше да разшири системата си от затвори и започна да се оглежда за жертви. Започна да лобира пред икономически засегнати окръзи, а те, от своя страна, започнаха да лобират пред него. След като звездите по политическото небе се подредиха както трябва, Джонсън Каунти, разположен в сърцето на Апалачите и едно от най-красивите места в цялата държава, беше награден със собствен средно голям бетонен затвор, побиращ 2000 легла. Хората, уредили това, разправяха, че целта им била затворниците да работят в публично/частни проекти — една хитра смесица от капитализъм и комунизъм.
Когато влязох през главния вход, цели осемдесет души от двете хиляди затворници участваха в програмите за работа на затвора. Влязох в района за посетители и зачаках идването на надзирател. Той поиска да види служебната ми карта, претърси ме и ме снима. Подписах се в книгата за посетители и служителят ме поведе през двора, ограден с висока пет метра телена мрежа, завършваща отгоре с бодлива тел. Небето беше блестящо синьо и красотата на околните планини представляваше ироничен контраст на бодливата тел и бетонните стени.
Щом се озовах в комуникационния център, един приличащ на робот надзирател в черна униформа се обърна към мен през бронираното стъкло и поиска служебната ми карта. Сложих я на въртящата се табла от неръждаема стомана. Тя изчезна и пазачът ми нареди да продължавам. Последвах водача си обратно под слънчевите лъчи, но този път поехме по оградена с телена мрежа и бодлива тел странична алея, която водеше до отделението за максимална сигурност, където бяха затворени хора, нападнали надзиратели или други затворници.