— Е, толкова по въпроса за достойната смърт — отбеляза Ландърс.
Браун го погледна неразбиращо. Дори не се усмихна. Как бе възможно да не се усмихне? Та това си беше доста смешно. Ландърс го отдаде на дребнава завист.
— Къде са тия от съдебната медицина? — попита Браун.
— На път. Ще дойдат след около час. — Съдебномедицинският екип на БРТ идваше от Ноксвил, който бе на сто и петдесет километра в западна посока, и покриваше цялата източна половина на щата. Щяха да цъфнат с модерната си подвижна лаборатория, облечени в красивите си бели униформи. Благодарение на телевизионните филми за съдебните медици до един се смятаха за звезди.
— Та кой е този красавец? — попита Ландърс.
Браун извади бележника си.
— Регистрирал се е като Джон Пол Тестър и е посочил адрес в Нюпорт, който се потвърждава от талона в жабката на колата му. Портфейлът му липсва — ако изобщо е имал портфейл. Управителят твърди, че се е регистрирал вчера късно следобед. Казал, че щял да проповядва на евангелистка среща, и попитал къде може да хапне хубав хамбургер. Управителят го посъветвал да иде в „Пърпъл Пиг“. От полицията ще получим снимката от шофьорската, така че ще можем да я показваме и да поразпитаме.
Ландърс се запита за какво му е на Браун бележникът при това кратко обобщение. Този тип наистина беше тъп. Заобиколи леглото, за да огледа дебелия кит. По тялото имаше поне десетина рани от нож, съсредоточени около врата и гърдите.
— Значи проповедник, а? Май някой не е харесал поучението.
— Това е най-малкото — вметна Браун. — Пишката му я няма.
— Леле! Сериозно? — Заради кръвта Ландърс не беше забелязал тази подробност. Погледна между краката на кита. Там не се виждаше нищо, освен тъмночервена лепкава каша. Който и да му бе отрязал патока, сигурно се бе потрудил здравата. Ландърс си помисли, че с тоя тумбак китът всъщност вероятно отдавна не е виждал собствената си пишка.
— Има и още нещо — продължи Браун. — Тази заран някаква жена звъннала в шерифската служба. Живее до моста „Пикън“ и котката й се върнала с малък подарък. Човешки пенис. Вероятно е на този юнак тука.
Логиката му беше смайваща.
— Имаш ли някаква представа откога е мъртъв? — попита Ландърс.
— Студен и вкочанен. Бих казал, че става дума за повече от осем часа.
— Охранителни камери?
— Само при рецепцията. Няма нито на паркинга, нито някъде другаде.
На вратата се почука и влезе един патрулен полицай, носеше снимка 9×13 на мъртвия. Подаде я на Браун и той я връчи на Ландърс и изръмжа:
— Действай де. Да помагаш ли си дошъл, или да зяпаш?
— Твоето желание е заповед за мен едва когато случаят официално бъде прехвърлен в моята градинка.
Браун го погледна мръснишки.
— Защо не се разходиш със снимката до „Пърпъл Пиг“ и не поразпиташ?
— Готово — съгласи се Ландърс. — Нещо друго?
— Не мисля. Хората ми издирват жената, която е била дежурна снощи, претърсват стаите и са тръгнали по нюпортската следа. Ти самият каза, че криминалистите са на път. Мисля, че засега всичко е под контрол.
— Прекрасно. Значи поемам към заведението.
Ландърс слезе по стълбите, мина покрай патрулните полицаи и се качи в колата си. И в същия момент видя една от репортерките на местния вестник — мотаеше се около входа, Силвия не знам коя си. Не беше красавица, но не беше и отблъскваща, така че Ландърс слезе и отиде при нея, за да поклюкарстват. Пусна й малко информация за липсващата патка; помисли си, че може да изкара някоя свирка в знак на благодарност.
После, докато караше по Рон Стрийт, не спираше да поглежда снимката на мъртвия проповедник. Мъжът имаше червеникава коса, донякъде благоприлични черти, широки бакенбарди, които се спускаха до края на мекото на ушите му като на Елвис Пресли. Не беше грозен тип, но определено не беше от класата на Ландърс.
— Отче, какво си направил, за да те убият? — попита Ландърс снимката, докато завиваше в паркинга на „Пърпъл Пиг“. — Мушнал си дъртата си патка не там, където трябва, а?