Най-сетне бях свободен! Безпомощно се носех по вълните, мъчех се да си поема дъх. Дървото започна да потъва, корените разсичаха водата. Чух глух тътен, дънерът се заби в тинестото дъно.
Обърнах се и заплувах към отсрещния бряг, ножът се изплъзна от разранените ми пръсти. Като обезумял размахах ръце, хванах го миг преди безвъзвратно да го загубя. Запитах се какво да правя. Невъзможно ми беше да го държа, докато плувам. Треперех и се задъхвах, затова не можех и да го стисна между зъбите си. Обезумялата вода се мъчеше отново да ме повлече към дъното. Насочих острието към бедрото си, с всичка сила натиснах дръжката. Ножът се заби дълбоко в плътта ми.
Нададох вой като човек, обладан от вихрушки, и заплувах, сякаш нечовешката болка ми беше вдъхнала нови сили. Не знам кога се озовах на отсрещния бряг — от бедрото ми течеше кръв, почти бях ослепял от ярост и от калта и песъчинките, заседнали под клепачите ми. От очите ми рукнаха сълзи, които измиха мръсотията, погледът ми се проясни. Запълзях по калния бряг край бучащата черна река. Онова, което си представях, можеше да заледи водата, да покрие със скреж коварните тресавища. Всичко наоколо беше черно-бяло, единствената светлина идваше от бледите мълнии, които прорязваха небето в далечината.
Подхлъзнах се в калта, която жвакаше между пръстите на краката ми, паднах на колене. Отметнах глава и закрещях. С мъка се изправих — ножът още стърчеше от бедрото ми, и закуцуках нагоре по брега. Вече не се казвах Райдър или Брайдуел, не носех нито едно от имената, с които се зоват човеците; бях същество, изтъкано от омраза, жажда за отмъщение и безумен гняв, единственото ми желание бе да завържа за някое дърво Уил Линди, да го накарам да квичи като прасе, докато вътрешностите му текат от разпорения му корем като река от червеи и черен мед.
— Нима си мислеше, че ще ме предадеш, мамо?
— Уил? Уил, какво става? Защо си ме завързал?
— Виждаш ли ме от мястото, на което си сега, мамо? Там има ли прозорци?
— Осъзнай се, Уил! Не съм майка ти. Погледни ме. Аз съм доктор Даванъл.
Той се наведе толкова ниско, че спокойно можеше да отхапе ухото й:
— Облепват ли прозорците, мамо? Имат ли черни лепенки? — Не можа да се сдържи, близна ухото й и едва не припадна от удоволствие.
— Ръцете и краката ми са изтръпнали. Моля те, освободи ме.
— Бях добър, мамо. Само понякога правя пиш-пиш, но не е нарочно. Направих още нещо — вълшебна тайна. Помниш ли нашите вълшебни тайни? Онези, дето не трябваше да издавам пред никого.
— Уил…
— Ще ти покажа вълшебни картинки, за да разбереш какъв съм отвътре. Гледай, мамо. Ще ги изгледаме заедно, после ще извадя от теб лошото момиче. Обещавам. — Отново прокара език по ухото й. — Обичам те, мамо. Много те обичам.
Нямаше по какво да се ориентирам. Картата беше отнесена от водата, луната и звездите не се виждаха. Връхлетяха ме пълчища комари; спрях за малко да се намажа с кал, но дъждът бързо я отми. Болката в бедрото ставаше все по-нетърпима — бавно извадих ножа, от дълбоката рана бликна кръв. Свих юмруци, отпуснах ги и осъзнах, че чувствителността на пръстите ми се възвръща. Сред малката горичка надничаше някаква ниска постройка, предпазливо се приближих до нея да я огледам; дъждът и бученето на реката заглушаваха стъпките ми. Барачката, в която вероятно се приютяваха рибари, беше голяма колкото къщичката в дървото, която си бях направил като малък, дъждовните капки барабаняха по покрива от насмолена мушама. Изведнъж осъзнах, че чух глухия звук още докато се намирах на трийсетина метра от постройката. Заобиколих къмпинга, спрях и се ослушах. Тропотът на дъжда върху покрива от мушама вече не се чуваше, но вече знаех каква е разликата.
Продължих да кретам сред мокрите шубраци. След стотина метра отново спрях. Наострих уши. Отново тръгнах.
Спрях.
И го чух. Кафяв щурец, който свири сред поле, пълно с черни щурци, корнет, почти заглушаван от тръбенето на тромпети. Звукът се беше променил, но не знаех откъде идва. Бях като слепец, който надушва горски пожар; направих още няколко крачки, върнах се, пристъпих вляво, после вдясно, опитвах се да доловя разликата. Стори ми се, че звукът идва отдясно, затова тръгнах в тази посока.
Мама беше разбрала какво означават вълшебните картинки. Личеше си по очите й, които бе нарисувала в зелено, за да скрие нейните си сиви очи.
Той с удоволствие щеше да я изслуша. Нищо, че го лъжеше.
— Не съм майка ти, Уил. Аз съм доктор Даванъл. Работим заедно в отдела по съдебна медицина. Спри за малко и се помъчи да си спомниш. Сигурна съм, че ще разбереш грешката си.