Обърнах се, промуших се през групичка оживено разговарящи хора, като оставих новинарката в недоумение. Не ми се щеше да се връщам към онези петнайсет минути на мимолетна слава. Уилет Линди се облягаше на стената, държеше чаша с безалкохолна напитка. Измъкнах се от тълпата, напомняща бурно течение на река, и се приближих до него.
— Все едно сме на коледна разпродажба в евтин супермаркет, Уил. — Разхлабих вратовръзката си и се намръщих, като видях, че ризата ми е накапана с нещо кафеникаво; следвайки закона за всемирната гадост, според който филията винаги пада с намазаната страна надолу, спортното ми сако не скриваше петното. Линди се ухили и се отмести, за да ми предостави място за облягане. Надвишаваше с четири години моите двайсет и девет, ала заради сбръчканото си лице на гном и оредялата коса изглеждаше по-възрастен с цяло десетилетие. Беше директор по материалното снабдяване и отговаряше за поддържането и закупуването на техниката. Запознах се с него преди около година, когато в ролята си на детектив от полицията се сблъсках с тайните на моргата.
— Добре сте се справили — отбелязах. — Всичко изглежда съвършено ново.
Линди беше поне с петнайсет сантиметра по-нисък от мен, затова, като разговарях с него, винаги се навеждах. Което не ме затрудняваше кой знае колко — казват ми, че по принцип ходя приведен, сигурно представлявам нещо като голяма кукла на отпуснати конци.
Той кимна.
— Освен „козметичните“ промени подменихме и техниката. Сега разполагаме и с нещо ново. — Посочи точица в панелната облицовка на тавана. — Миниатюрни охранителни камери. Ако се случи инцидент, подобен на този с Колифийлд, хората от екипа по обезвреждане на взривни устройства ще могат да огледат от разстояние местопроизшествието.
Колифийлд беше патологът-новак, чиято ръка бе откъсната от бомба, предназначена за вече мъртъв човек — кошмарен инцидент, виновникът за който така и не беше заловен.
— Като гледам, май не присъстват много ченгета, Уил — подхвърлих, за да сменя темата.
Линди вдигна вежда:
— Така ли мислиш? Поканили сме началника на полицията, заместниците му, един-двама с чин капитан…
Мисълта ми беше, че не виждам истински ченгета, но нямах нито време, нито намирах подходящите думи да обясня разликата. Сякаш по знак, даден от невидим суфльор, край нас мина капитан Терънс Скуил и се сепна, като ме видя. До този ден с него не бяхме разменили дори сричка — той се намираше толкова високо на стълбата на служебната йерархия, че трябваше да напрягам очи, за да видя подметките му.
— Ти май беше Райдър, а? Какво търсиш тук, мамка му? — Впери поглед в петното върху ризата ми, отвратено сбърчи нос.
Директорът на разследването беше дребничък пъргав мъж с правилни черти и влажни очи, каквито повече се срещат у жените. Възелът на вратовръзката му беше толкова симетричен, все едно беше издялан от мрамор. Не разбирах нищичко от официални сиви костюми, ала подозирах, че неговият е ушит по мярка от отличен шивач.
— Получих покана. Присъствам като представител на полицията, сър.
Той се приведе към мен и понижи глас:
— Тук нямат място хора от нисшия персонал. Как се докопа до поканата? Сигурно си прелъгал някоя курветина от общината да те включи в списъка, а? Или си се промъкнал през задната врата.
Изумително бе как очите му хвърляха мълнии, въпреки че устните му бяха разтегнати в усмивка. Всеки, който не чуваше думите му, би си помислил, че разговаряме за футбол или за риболов.
— Никога не се промъквам — промърморих. — Както вече казах, получих…
Линди се намеси:
— Извинете, капитан Скуил.
— Какво обичате, господин Линди?
— Доктор Пелтиър покани детектив Карсън и партньора му Хари Нотилъс.
Скуил сви устни, сякаш се канеше да заговори или да се изхрачи, поклати глава и ни обърна гръб. Престорих се, че не ми пука от заяждането му, казах на Линди, че отивам да благодаря на доктор Пелтиър за поканата и отново се гмурнах сред тълпата.
Клеър стоеше до вратата на кабинета си и разговаряше с главния адвокат на щата Алабама и подчинените му. Семплата й черна рокля подчертаваше кадифената й кожа, приятно ми беше да наблюдавам как мъжете я зяпат. Ако носеше копие и шлем, четирийсет и четири годишната доктор Клеър Пелтиър, директор на местния клон на щатския отдел по криминалистика — поразително красива, с късо подстригана смолисточерна коса и пронизващи сини очи — спокойно можеше да мине за героиня от опера на Вагнер. Впечатлението се подсилваше от заоблените й бедра и масивните й рамене. Изчаках господин главен адвокат и антуражът му да се отдалечат, едва тогава пристъпих до нея. Тя носеше обувки с висок ток, затова изглеждахме еднакви на ръст.