— Няма за какво да говорим.
— Страхувам се — промълвих.
— Моля?!
— Добре, де, може би не се изразих правилно. Но истината е, че съм много разтревожен. Слушай, Ейва, смятам те за приятелка…
— А пък аз те смятам за досаден шпионин, който си пъха носа в чуждите работи. Предполагам, че вече си информирал половината град.
— Не съм казал на никого — отговорих; Хари не се броеше — да му повериш нечия тайна, бе все едно да я напишеш на лист хартия, да увиеш листа около камък и да го хвърлиш в Марианската падина.
— О, да, вярвам ти!
— Виж какво, познавам хора… добри хора, които са имали твоя проблем. Може би ако някой малко ти помогне…
Тя стана толкова рязко, че столът й се блъсна в стената:
— Не знам за какво намеквате, детектив Райдър. Признавам, че онази вечер прекалих с алкохола. Допуснах грешка, която няма да се повтори. Намеците ви ме подразниха още тогава, обиждат ме и сега. Готова съм да се примиря с факта, че ще работим заедно. Предупреждавам ви обаче, че няма да разговарям с вас по частни въпроси, няма да търпя намеците ви и нахалните ви покани за обяд или вечеря. Ако наистина искате да ми помогнете, излезте и затворете вратата след себе си. В случай, че не знаете как да го направите, ще повикам охраната да ви покаже.
— Как мина? — поинтересува се Хари, като се тръснах на седалката до него.
— Как се казваше онази голяма река в Египет? — попитах и примижах срещу силното слънце.
— Нил — отвърна той, без да му мигне окото.
Приятелката на приятелката на галеристката се казваше Моника Талмидж. Беше прехвърлила трийсетте и живееше в скъпа тухлена къща в западните покрайнини на Мобийл — отпред се простираше идеално поддържана морава, на алеята беше паркиран канареножълт биймър. Моника не се зарадва на посещението ни.
— Не познавам този Питър Дюшам, честна дума! — възкликна.
Носеше сандали с висок ток, светлолилави джинси и тежък грим, крайно неподходящ за този час на деня. Сутиенът и прилепналата й розова блуза подчертаваха малките й гърди. Червеникавата й къдрава коса стигаше почти до задника й, закръглен и сочен като портокал.
— Слушайте, момчета… господа детективи… съпругът ми ще се върне всеки момент.
Хари погледна часовника си:
— Може би той ще опресни паметта ви във връзка с господин Дюшам.
— Не! Искам да кажа… той не знае нищо.
— Не знае или не подозира, госпожо Талмидж? — промълви партньорът ми.
Моника наведе глава и загледа пръстите на краката си, сякаш й предстоеше да се яви на изпит, свързан с тях. Можех да й подскажа отговорите: с равномерен слънчев загар, съвършен педикюр, розов лак за нокти. Знаех, че се пита дали да каже истината, или да я премълчи. Вдигна очи — лицето й бе станало някак сурово, внезапно се беше състарила.
— С Питър излизахме няколко пъти, но не е каквото мислите. С него бяхме само приятели.
— Дискретно приятелство, а? — подхвърли Хари.
Тя присви очи, дълго мълча, после промърмори:
— Съпругът ми е „мъжко момче“. Което означава, че ако не е с мъжка компания в шибаната Канада на лов за елени, бобри и прочие гадинки, дни наред е на риболов. А когато не се прави на американски спортсмен, отпрашва на другия край на света да продава генератори. Родителите ми живееха в Робъртсдейл в скапана каравана, а на мен всичко това ми харесва… — Махна с ръка, явно имайки предвид колата, къщата, тузарския квартал. — Обаче си падам и по други неща. Опитвам се да постигна равновесие в живота си, ако се сещате за какво говоря. Затова, когато Питър отговори на обявата ми…
— Каква обява? — намесих се.
— Най-обикновена — подадох я в редакцията на един от жълтите вестници, „Нюзбийт“: „Дама с известни ангажименти търси интелигентен мъж за разговори и приятни забавления. Без обвързване, тайната е гарантирана.“
По улицата се зададе кола, Моника настръхна. Като видя, че не е съпругът й, въздъхна от облекчение.
— Какво стана след публикуването на обявата? — попита Хари.
— Получих куп писма, изпратени до пощенската кутия, осигурена от редакцията на вестника. Честно казано, не очаквах, че ще бъдат толкова много. Питър беше приложил и снимка, а когато говорихме по телефона, ми се стори много симпатичен, фактът, че бе сгоден, ме устройваше — тъкмо щеше да бъде по-предпазлив. Срещнахме се няколко пъти, нищо сериозно…
— Останахте ли с впечатлението, че е дон жуан?
— Не. Каза, че иска да полудува за последно, преди да се ожени. Стори ми се съвсем нормално.