След като стигнах до това прозрение, чувството за несъответствие все повече се усилваше.
От малък познавах дисхармонията, „вътрешната ми антена“ бе настроена да улавя дори най-леките вибрации, предвещаващи фатални промени, както сеизмолозите използват лазерни устройства и огледала за засичане на измененията в земната повърхност. Хората мечтаят да бъде изобретена система, която предупреждава за опасност от земетресение.
Аз го искам повече от всички.
Откровено казано, първият ми спомен е за нещо подобно на земетресение. Нямаше предупреждение, никой извън нашата къща не го усети. Случи се преди двайсет и четири години, но с течение на времето споменът не само не избледня, ами започна все по-отчетливо да се откроява в паметта ми.
Нощ е. Ставам от леглото и в полусън тръгвам по тесен сив коридор, който сякаш е дълъг стотици километри. В далечината виждам черен правоъгълник, изрязан в стената, която се губи в небето. Намирам се в коридора на къщата ни в Чарлстън, Северна Каролина, който е посивял от лунната светлина, проникваща през прозорците, а черният правоъгълник е вратата на стаята на брат ми Джереми. Вътре някой пищи.
Аз съм шестгодишен, а брат ми е на дванайсет.
Стоя на прага, вслушвам се в писъците, но нещо ми подсказва, че не бива да вляза. Пишка ми се, затова отново тръгвам по коридора, минавам край стаята на майка ми. Тя е шивачка, специалистка по изработване на булчински рокли. Виждам я приведена над шевната машина, ефирната бяла тъкан преминава под иглата, като че ли е буен поток. Мама сякаш не докосва тъканта, цялото й внимание е съсредоточено върху работата й. Шумът от шевната машина почти заглушава ръмженето и писъците от стаята на Джереми. Дъските на пода изскърцват под тежестта ми, тя се обръща. Ококорва се, очите й са плувнали в сълзи; проговаря, без да осъзнава, че думите й завинаги ще се запечатат в съзнанието ми.
— Знам, че не е редно — процежда през зъби. — Но той се претрепва от работа. Учен човек е, инженер. Кой би предположил, че жена като мен ще се омъжи за… — Нов писък като с коса разсича коридора. Майка ми смръщва вежди, за миг загубва контрол над ръцете си, които политат като подплашени врабчета. — Пък и нямах избор, нали? — Тя усмирява ръцете си, обръща се към машината, но се вцепенява, главата й клюмва. Белият плат се разстила на коленете й като мантия на призрак. Прошепва: — Иди да си легнеш, скоро ще настъпи тишина…
На възрастта, на която повечето деца се учат да карат велосипед с три колела, аз се научих да разпознавам признаците, предшестващи ужасяващите събития, които отначало се случваха през около два месеца, после зачестиха. Сякаш усещах как въздухът в къщата постепенно се зарежда с отрицателна енергия, докато настъпеше нощ, изпълнена с черни мълнии. Научих се да търся убежище още при първите признаци на приближаващата се буря — криех се в къщичката на дървото, която си бях построил, нощем се сгушвах на задната седалка на колата. След преминаването на бурята незабелязано се прибирах вкъщи, но непрекъснато бях нащрек, готов отново да побягна.
През един ленив летен следобед всичко свърши.
… зад къщата ни се издига гъста борова гора, под дърветата има дебел килим от изсъхнали иглички, осеян с шишарки; дните си прекарвам там, чувствам се в безопасност сред дърветата, които окуражаващо ми шепнат. Сред короната на вековен дъб си построих истинска крепост — изградена е от какви ли не материали, които събирах около строежите на сгради, но дебелите клони на дървото издържат тежестта й. Напоследък прекарвам все повече време в моето убежище. Поведението на баща ми все повече ме плаши — започва да ме забелязва.
Погледът му е изпълнен с гняв. Казва, че съм глупак.
На девет години съм.
Веднъж от къщичката на дървото видях брат ми…
Джереми е петнайсетгодишен.
Веднъж през пролуките между дъските, от които е направена къщичката ми, видях брат ми да тича под дърветата, под мишницата си притискаше квичащо прасенце — вероятно го беше откраднал от фермата на Хендерсънови, които ни бяха съседи.