Лежах по корем и гледах как той завърза за едно дърво животинчето, извади голям нож и започна да прави с него нещо ужасно. По едно време погледна нагоре — сигурен съм, че ме видя как надничам между гъстите листа. Обаче с нищо не издаде, че ме е забелязал, а отново се захвана с прасето, накрая зарови в земята окървавените му вътрешности и трупа. Откъсна шепа листа, избърса ножа, пъхна го в джоба си…
Не след дълго един ден забелязах мълнии, проблясващи в нашата къща. Слязох от дървото и хукнах натам. Заварих отпред патрулка на полицията.
Отблизо въртящите се лампи на покрива ме заслепиха, сведох поглед към ръцете на полицая. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели, държеше шапката си пред слабините си. Очите му бяха скрити зад огледални очила. Джереми седеше на люлката на верандата, подпираше единия си крак на пода, бавно се полюшваше напред-назад, безучастно наблюдаваше как полицаите разговарят с майка ми.
Чух откъслечни фрази:
— Не знаем как…
— Ще затворим всички шосета, докато открием…
— Съдебният лекар вече е тук и ще…
— Не бива да влизате, госпожо. Гледката е доста неприятна…
— Гарантирам, че ще заловим безумеца. Моите съболезнования…
След малко полицаите се качиха на колата и потеглиха. Вдигнах очи, видях само облаче прах по шосето. Мама стърчеше по средата на двора, приличаше на сива статуя. Сигурно говореше на Исус, но не бях сигурен — шепнеше толкова тихо, че не чувах думите.
Джереми ми намигна и загрухтя като прасе.
Петнайсета глава
Навремето бях чел един разказ от Сартр, озаглавен „Стаята“; Пиер, един от героите, е подложен на тормоз от отмъстителни статуи, които кръжат около главата му и задълбочават лудостта му. Единственото му оръжие срещу тях е магическият жезъл във формата на паяк, който представлява три картончета, залепени едно за друго — на едното е нарисуван портретът на Волтер, на второто пише „Способност за избягване на клопки“, на третото е написана само думата „Черен“. Седях в мрака и отчаяно исках да притежавам магически жезъл, за да прогоня образите на Джереми и родителите ми, които кръжаха около мен като призрачни статуи. Гумите на кола изскърцаха по алеята, изсвири клаксон, някакво такси спря пред къщата, пред фаровете изригна бял прах от раковините, смазани под колелата. Клаксонът отново нададе вой. Отворих вратата, като си мислех: „Боже, дай ми магически жезъл, за да се спася и от кретените-таксиметрови шофьори!“
— Не съм викал такси! — изкрещях.
— Дължиш ми шейсет и три долара — извика нахалът. — Толкоз струва от Мобийл до тук, господине.
— Слушай, приятел, не ти дължа нито…
Задната врата се отвори, Ейва слезе от колата. Направи две крачки, краката й се подкосиха, тя се просна на пясъка.
— Карсън, помогни ми! — избърбори през сълзи и се помъчи да стане, обаче беше прекалено замаяна от алкохола.
С шофьора я хванахме под мишниците, помогнахме й да се качи по стълбата и я сложихме на канапето. Тя се повдигна на лакти, избърса пясъка, полепнал по лицето й, забърбори несвързано:
— Напих се, Карсън. Всичко скапах… нямаше да пия, обаче се нарязах и…
— Шшшт. Без обяснения.
— Помогни ми… не мога сама…
Вонеше на алкохол, пот и страх. Съблякох я по бельо, заведох я в банята, нагласих душа така, че да тече хладка вода. Ейва седна на пода, отпусна глава на коленете си; трепереше и ридаеше, докато я миех с гъбата.
След няколко минути й помогнах да стане, загърнах я с хавлията, едва тогава тя свали сутиена и бикините си. Вече се беше поокопитила, криво-ляво описа какво й се е случило. В неделя и понеделник имала почивни дни. След работа в събота вечерта се напила, оттогава не била изтрезнявала. Тази сутрин й било много зле, освен това се срамувала от себе си. Обадила се да съобщи, че е болна, и попаднала на Клеър, която й вдигнала страхотен скандал заради все по-зачестяващите отсъствия.
Вдигна към мен зачервените си очи и добави:
— Казах си, че днес ще изтрезнея, а утре някак ще отида на работа и ще сложа край на този… позор.
— Но щом си затворила телефона, отново си започнала да се наливаш, така ли?
Тя силно стисна юмруци, както я видях да прави, когато я наблюдавах от канцеларията на Уил Линди:
— Не мога да престана! Какво ми е, какво ми е, какво ми…
— Трябва да отидеш в рехабилитационен център, там ще изкарат отровите от организма ти.
Ейва ме сграбчи за ръкава — хватката й беше силна като на човек на ръба на истерията:
— Не! Невъзможно е! Ще се разчуе. Не мога! Не! НЕ!