— Може да е бил един от братята ти.
— Един приятелски съвет от мен, Фридман — забрави озлоблението, че ще те изяде отвътре.
— А ти иди да правиш чекии, глупендер. Казах ти каквото те интересуваше.
— Интересувам се от един Нелсън, дето са го пречукали и засега не сме му намерили главата. Още един като него лежи в моргата. Всеки ден очаквам да ни съобщят за трети. Като се разбере, че някакъв дебелогъзец от „Оукс“, и то бивш федерален агент, е отказал да съдейства на разследването, вестниците ще вдигнат шум до небесата. Ако не вярваш, попитай вашия отговорник за връзки с обществеността. Благодаря за помощта, Фридман.
Изчаках няколко секунди, той заговори задавено, като че ли беше глътнал пурата си:
— Какво искаш, мамка му?
Стори ми се, че чувам гласа на Хъмбри: „Някой си Джералд Елтън Нелсън, известен още като Малкия Джери, Джери Елтън, Нелсън Джералд и Елтън Джелсън.“ Интересното е, че не забравям подобни подробности, докато приключим разследването, после информацията автоматично се изтрива от съзнанието ми.
— Търси собствено или фамилно име Джералд.
Фридман въздъхна. Чух как изгаси пурата си в метален пепелник и отново зачатка по клавиатурата.
— Имам Джералд Стонтън от Монреал и Джералд Бойет от Мемфис.
— Не ми вършат работа.
В продължение на пет минути с него опитахме всички възможни комбинации от имената, които си спомнях. Накрая той се прокашля и промърмори:
— Знаеш ли, сега забелязвам, че Елтън е анаграма на Нътел.
— Виж има ли човек с такова име.
Поредното тракането на клавиши бе последвано от мълчание, после Фридман доволно обяви:
— Виж ти, имаме някой си Е. Дж. Нътел от Мобийл.
Инициалите на Нелсън и бащино име, получено от анаграма! Сърцето ми лудо затуптя.
— Бил е тук през май, платил е за четири нощувки — добави бившият агент, който мразеше провинциалните ченгета, и ми издиктува датите.
— Как е платил — в брой или с кредитна карта?
— В брой при освобождаване на стаята.
— Необичайно ли е? — попитах, макар да се досещах за отговора.
— Ами… да. Случва се на някой селяндур да му провърви в казиното, тогава решава да отседне при нас вместо в скапаната странноприемница. Правим копие на кредитната му карта. Ако плати сметката в брой, скъсваме копието. Остава формулярът, който е попълнил на регистратурата — вписани са адресът и местоработата на клиента. В графата „месторабота“ Елтън е написал: „Бейсайд Кънсалтинг“, Уотър Стрийт № 321, град Мобийл.“
Записах си данните и попитах:
— Има ли нещо друго интересно, колега Фридман?
— Ако се съди по сметката, която Нелсън е платил, сигурно е изкарал царски. Като гледам какви ястия си е поръчвал да му занесат в стаята, май не е останало нещо, което да не е опитал. Същото се отнася и за напитките, които също са били доставяни в стаята. За четири дни двамата са профукали над три бона.
— Двамата ли?
— Първата вечер е поръчан само един ордьовър и салата, другите три вечери поръчките са били за двама души. Освен ако твоят човек не страда от раздвояване на личността, засягащо и апетита…
— Ясно.
— Във всеки случай изглежда, че двама души от стая… пардон, апартамент 519, са поръчвали храна. Между другото една нощувка в апартамента струва близо пет стотачки.
— Като професионалист как виждаш нещата?
— Много просто — двама души си взимат стая в хотел, окачват на вратата табелката с надпис „Не влизай“ и се отдават на забавления, без да си подадат носовете навън.
В телефонния указател не фигурираше фирма „Бейсайд Кънсалтинг“. От „Справки“ също не можаха да ми помогнат. Адресът беше измислен. Макар да не хранех никаква надежда, за всеки случай проверих и в регистрите на търговската камара и на бюрото по труда — ако компанията съществуваше, все някъде щеше да има документация. Както очаквах, ударих на камък.
Разбира се, възможно бе пътуването на Нелсън до Билокси изобщо да не е свързано с убийствата. Нищо чудно малкият да е заработвал по нещо в хотелите и мотелите в района. Но малко преди смъртта си той се е похвалил, че е попаднал на златна мина — възрастен мъж или жена — във всеки случай някой, който е готов да пръсне няколко хилядарки за удоволствието от компанията му.
Обадих се у дома, но Ейва не вдигна слушалката. Преди около два часа й бях телефонирал, за да предупредя, че скоро ще се прибера — стори ми се, че говори така, сякаш току-що се събужда от сън. Казах си, че не бива да се безпокоя, задето не отговори на второто ми обаждане — може би не е чула звъненето на телефона или се е чувствала прекалено скапана да говори. Оставих на Хари бележка, в която описах какво съм свършил, после потеглих към моя остров. Предстоеше ми неприятната задача да призная на Ейва, че съм я издал пред началничката й.