— … неизвестният извършител цапардосва този човек по канчето, изважда нож и му прерязва гръцмуля. — Той посочи шубраците. — После го завлича в храстите, за да го скрие.
Едва се сдържах да не забеля очи. „Неизвестният извършител“ беше фраза, заимствана от жаргона на служителите на федералното бюро за разследване.
— Смятате, че е бил убит и обезглавен тук ли? — попитах.
— Ти глух ли си, Райдър? — озъби се той.
Въпреки че трупът лежеше под храст, обсипан с мънички бели цветчета, върху него нямаше нито едно листенце. Отвъд жълтата лента имаше жив плет от същия вид храсти; отидох до един и силно го разтърсих.
— Мамка му, какво прави този? — сопна се Скуил.
Многозначително посочих нежните бели листенца, полепнали по ризата ми. Хъмбри извърна поглед и промърмори:
— Ами… ако жертвата е била хвърлена в храстите, щеше да бъде посипана с цветчета, но те са около трупа, не върху него. Сякаш е бил издърпан навътре в гъсталака.
— Или навън — подхвърлих и отново огледах преплетените вейки.
— Глупости! — намръщи се Скуил. — Какъв е смисълът да се изважда трупът от скривалището?
Едрият помощник на Хъмбри измъкна от джоба си електрическо фенерче и се приведе да мине между храстите:
— Да видим какво има от другата страна.
Капитан Скуил ме изгледа накриво:
— Ясно е като бял ден какво се е случило. Неизвестният извършител е подмамил жертвата си, убил я е и я е скрил в храстите. Ако хлапетата не бяха търсили скришно място да се изчукат, щяхме да открием мъртвеца едва след като се вмиришеше.
— Не съм сигурен, че го е скрил. — Закрих с длани очите си, за да блокирам светлината на прожекторите, погледнах през клоните на дъба, обвити в мъх, и видях улична лампа, намираща се на около петнайсет метра разстояние. Клекнах до трупа, вдигнах очи — лампата го осветяваше.
— Може ли да изключим прожекторите? — попитах. Скуил театрално се плесна по челото.
— Не, Райдър! Имаме много работа и не можем да я вършим с бели бастунчета и кучета-водачи. — Погледна униформените, за да разбере дали са схванали шегата, но те се взираха в лампата.
— Хм, май имаш право — промърмори Хъмбри. Скуил не можеше да командва експертите-криминалисти и това го влудяваше. Обърна се и прошепна нещо на Бърлю. Готов бях да се обзаложа, че произнесе фразата „мръсен негър“.
Хъмбри махна на помощника си в камионетката:
— Кажи на шофьора на линейката и на нашите хора да изгасят фаровете. После изключете прожекторите.
Изминаха няколко секунди, докато очите ни се приспособят към внезапно настъпилата тъмнина, след това видях каквото очаквах — светлината от лампата проникваше през клоните и между двата високи храста, все едно беше насочена право върху мъртвеца.
— Трупът не е бил скрит — отбеляза Хъмбри. — Всеки, който е минел по пътеката, е щял да го види, особено с тази бяла тениска…
— Това са само предположения — прекъсна го Скуил.
Помощникът на Уейн, който се промъкваше през храсталаците, се провикна:
— Тук има кръв! Донесете ми чантичката с химикалите и фотоапарат.
— Убил го е в тъмното, после го е извлякъл на светло. — Хъмбри ми намигна. Униформените кимнаха в знак на съгласие. Прожекторите отново се включиха. Скуил и Бърлю вече ги нямаше. Престорих се, че вкарвам топка във въображаем баскетболен кош, вдигнах длан към Хари:
— Дай петичка!
Той пъхна ръце в джобовете си, изръмжа „Да се махаме“ и се отдалечи.
Запознах се с Хари Нотилъс преди три години в щатския затвор на Алабама — с него бяхме посетители, не съкилийници. По онова време живеех в Таскълъса и бях дошъл да проведа разговор с неколцина затворници във връзка с дипломната ми работа по психология. Хари пък беше пристигнал от Мобийл да разпита един затворник, който за беда бил заклан няколко часа по-рано. Не е чудно, че човекът, който по-късно щеше да ми стане партньор, беше в отвратително настроение. Като се разминахме в тесния коридор, неволно го блъснах с лакът и кафето му се изплиска. Той ме изгледа от глава до пети — носех панталон и риза от деним, огледални тъмни очила с червени рамки и поизбеляла бейзболна шапка, която донякъде скриваше саморъчно подстриганата ми коса — и попита охраната кой е пуснал от килията този тъп селяндур. От друга страна, аз бях прекарал цели два часа в компанията на самодоволен педофил и бях в доста агресивно настроение, жертва на което стана носът на Хари. Вкопчихме се един в друг, той взе да ме души и като нищо щеше да успее, ако не ни бяха разтървали хората от охраната. Между другото, те се превиваха от смях — явно им бяхме устроили чудесно представление.