Изгубих самообладание.
— Ей, ти, да те вземат дяволите — извиках истерично. — Край! Сега вече ще те пръсна на парчета.
— Хап, ти няма да стреляш, нали…
— Напротив, ще стрелям!
Будилникът бързо заотстъпва назад към вратата.
— Няма! Няма да ме убиеш!
— Измисли поне една причина да не го направя! — изкрещях аз и вкарах патрон в цевта. Знаех, че каквото и да каже машината, няма да е достатъчно. Вече бяхме излезли на открито и видях момчето от бензиностанцията, което стоеше до колата и ни зяпаше със застинала върху лицето усмивка. Може би не беше честно да си изкарвам всичко върху един будилник, но не ми пукаше. Той беше единствената потенциална жертва наоколо с изключение на мен самия, а аз бях по-голям от него. Започвах да побеснявам. Имах усещането, че слепоочията ми са пълни с лед, а пред дясното око ми причерня.
Будилникът знаеше, че времето изтича и говореше много бързо.
— Опитвах се да ти кажа нещо в онази воняща дупка. Нещо важно!
Прицелих се точно в индикатора за сутрин/следобед.
— Какво например? Че имам час при бръснаря в четири?
— Че ме бива за някои неща. Да намирам хора например. Теб те намерих, нали?
С пръст на спусъка, само едно трепване преди да изпратя часовника в небитието, аз се подвоумих:
— Е, и? Какво се опитваш да ми кажеш?
— Знам къде е тя.
2.
Струва ми се, че се набутах в тази работа, както става обикновено — съвсем случайно.
Беше преди година и половина. Останах да пренощувам в Джаксънвил, най-вече защото къде другаде да се дяна. По онова време/когато не можех да намеря път към ново място, аз все се връщах в този град, като йо-йо, което винаги отскача обратно към ръката, която го е оттласнала. Възнамерявах да напусна Флорида на следващия ден и слязох с колата към квартала около автогарата, където всичко беше по-евтино. Последно бях работил преди две седмици в един бар близо до мястото, където бях отраснал — Кресота Бийч. Там не харесаха начина, по който разговарях с клиентите. На мен пък не ми допаднаха заплащането и условията на работа. Отношенията ни бяха съвсем кратки.
Разхождах се по улиците, докато намерих едно хотелче с вдъхновяващото и лирично име „Стаите на Пийт“. Момчето зад рецепцията носеше една от най-грозните тениски, които бях виждал — като рисунка на автомобилна катастрофа, направена от човек, който няма никакъв талант, но разполага с ужасно много боя. Не го попитах дали той е Пийт, но това изглежда бе вярното предположение. Приличаше на човек с това име. Цената беше петнадесет долара на нощ, а достъп до Мрежата имаше във всяка стая. Съвсем прилично, а тениската, колкото и неприятна да беше, изглежда е била направена нарочно. Може би е трябвало да поразсъждавам по този въпрос, но тогава беше късно вечерта и не можех да мисля за каквото да е.
Моята стая се намираше на четвъртия етаж, беше малка, а въздухът миришеше така, сякаш там не е било проветрявано от времето на моето появяване на белия свят. Извадих от чантата си нещо за пиене и придърпах към прозореца единствения плетен стол. Навън се виждаше аварийната стълба, която дори и плъховете сигурно се страхуваха да използват, а под нея — само жълтеникави светлини и шум.
Изтегнах се във влажната нощ и наблюдавах хората, които се разхождаха нагоре-надолу по улицата. Такива виждате във всеки голям град — крастави кучета, чиито инстинкти им подсказват да душат за следа, започваща някъде тук. Някои хора вярват в Господ или в НЛО, други, че ей тук, ей сега започват първите им стъпки по пътя към многото пари или към наркотиците, или към някой отреден за тях Свети Граал. Желаех им всичко най-хубаво, но не бях изпълнен с особена надежда или ентусиазъм. Дотогава вече бях опитал повечето начини и схеми от „Направете бързо много пари!!!“ и те ме доведоха точно до никъде. Лесните пътища имат свойството да те връщат обратно там, откъдето си тръгнал.
Въпреки че бях израснал във Флорида, бях прекарал по-голямата част от предишните десет години на Западния бряг и той ми липсваше. По онова време не можех да се върна, което означаваше, че няма къде да се установя. Чувствах, че всичко спира и че, за да започне животът ми отново, ще е необходимо да се случи нещо много важно. Прераждане, може би. И преди се бях чувствал така, но не чак толкова тъжен. Това бе ситуация, която може да съкруши човек.
И така, легнах на леглото и заспах.
Събудих се рано на другата сутрин със странно усещане. Бях изпаднал в някакъв унес. Стомахът ми беше празен и сякаш някой беше сложил малки, грапави топчета смачкана хартия в очите ми. Часовникът ми показваше седем часа, което не можеше да бъде вярно. Единственият начин да видя седем сутринта, изписано върху циферблата, е да не си лягам изобщо.