— И тогава Лаура убива Хамънд и всичко се усложнява.
— Стратън е сам, той няма друг човек край себе си. Изчиства всичко от апартамента на Хамънд и уведомява жертвите, че както обикновено, това си е бизнес. Повечето се огъват, ала Шуман решава, че просто не издържа повече и се самоубива. Междувременно Стратън иска смъртта на Хамънд да се потули възможно най-скоро, защото колкото повече Травис си навира носа в тази работа, толкова повече се увеличават рисковете да узнае в какво е бил забъркан Хамънд. Идеалната възможност се появява, когато Куот му казва какво съм поел в паметта си! Аз потъвам заради убийството на Хамънд и случаят е приключен.
— Трябва да кажеш на Травис за всичко това.
— Ще му кажа — отвърнах аз и погледнах през илюминатора. Очевидно прелитахме над някакъв град. Под нас се виждаха светлини — реклама на цивилизацията. — Ей сега ще му се обадя. А на Джеймисън ще кажа, че трябва да внимава. Не вярвам, обаче, че Травис може да помогне. Стратън е твърде влиятелен, за да бъде съборен, без да е обвинен в нещо конкретно, а е и много хитър, за да се остави да го изработят така лесно. Може би сега Куот се занимава с клиентите, а Стратън си осигурява желязно алиби.
— Как се вписват ония с костюмите в цялата работа?
— Все още нямам представа. Нали чу особняка — имали планове за Хамънд. Бог знае какво значи това.
Хелена се прозя:
— Този образ наистина ли е извънземен?
— Да — казах аз, — те всичките са извънземни.
Подвоумих се и се опитах да подредя нещата, които бях научих през този ден.
— Обелискът най-сетне пристигна. Цял живот съм се присмивал на хора, които претендират, че са били отвличани. Оказва се, че и аз съм един от тях.
— Хап Томпсън — Звездното момче! — измърмори сънливо Хелена. — Не знам защо, но не го намирам за невероятно. Даже и цялата тази история за пришълците. Не е чак толкова трудно да го приемеш, както съм си мислела преди.
— Може би е дошло времето — казах аз. — И по някакъв начин ние си го знаем.
— Но как така изглеждат като нас? Защо не са с големи черни очи, малки сиви тела и светещи пръсти?
Поклатих глава.
— Никой не може да си спомни нищо от такива отвличания. Там просто няма памет. Даже и аз не мога да открия нищо, макар че имам много повече опит в сравнение с другите. А като се върнат, се опитват да попълнят спомените с най-доброто, което могат да измислят. Уплашени са и затова материализират свои мъгляви страхове от детството или проекции на това, което може да им се случи в бъдеще. Допълват с картинки от списания, филми, книги. Измислят си разни неща, за да попълнят празното място, прикачват страховете си към нещо конкретно, защото така е по-лесно, отколкото да не знаеш от какво да се страхуваш.
Хелена се размърда в креслото си и положи глава на рамото ми.
— И сега какво?
— Човекът каза да се върнем в Лос Анджелис. И ние отиваме.
— А откъде да знаем, че той казва истината?
— Хелена, той е всичко, което имаме.
Оказа се малко неудобно. Тежестта на главата й, усещането за близостта на шията й ме караха да се чувствам малко странно. Долавях аромата на косите й, чувах как диша. Всички момичета, с които съм бил, откакто се разделихме, се оказваха или много едри, или много дребни за мен. Един косъм от косите й гъделичкаше носа ми, което обикновено ме подлудява. Но този път не помръднах, както не помръдваш, когато държиш някого за първи път и когато ръката ти изтръпне и имаш чувството, че чак пламти. Някои неща си заслужават цената — може би не завинаги, но поне в началото.
Самолетът срещна някакво въздушно течение, което предизвика и няколко писъка в салона зад нас. Основното осветление бе изгасено и светеха само малките светлинки над илюминаторите. Рано или късно, стюардесата щеше да дойде и да ни каже да дръпнем щорите, а аз, както обикновено, щях да откажа. Обичам да съм горе, в небето, елегантната метална тръба да ме носи и да ме защитава със своите физични закони от другите физични закони, които гласят, че всички неща падат. Обичам да гледам надолу в тъмнината, накъсвана понякога от случайна светлинка, която сякаш казва: „Да! Тук има някой! Има неща, които живеят на това скално кълбо, ние сме тук! Имаме мотели и кабелна телевизия и сандвичи на разумни цени. Елате и ни посетете!“
— Какво е това? — промърмори Хелена. Ръката й лежеше върху гърдите ми, а пръстите й проследяваха назъбените ръбове по кожата ми през ризата. Едно малко кръгче, точно под ключицата.