— Белег — отговорих аз.
— Не го помня — каза тя, след това обърна глава към мен и ме погледна.
— Да. Оттогава е.
— Хап, много съжалявам.
Беше правилно да съжалява, но никога не бях виждал поглед, изпълнен с толкова много мъка. Не исках да го виждам и сега.
— Всичко е наред — казах аз.
Дълго се гледахме в очите, тя се опитваше да разбере дали наистина го мисля, а аз просто се взирах в лицето й. Винаги съм вярвал, че да обичаш някого е все едно да вървиш по път, който може да изминеш само веднъж, и ако свърнеш накриво, просто трябва да обърнеш гръб и да продължиш да вървиш.
Вече не бях сигурен дали е така.
Моментът продължаваше и продължаваше. Хелена мигаше много бавно. Имаше нещо изключително странно в това движение, но не успях да разбера какво е. Мислите ми бяха бавни и объркани, сякаш се опитваха да обяснят обикновени явления, но не успяваха, безпомощни и стъписани пред факти, които не можеха да използват.
С крайчеца на окото си видях главната стюардеса, която стоеше няколко редици по-напред и говореше с някого, но устните й се движеха твърде бавно, а и не можех да чуя какво казва.
Самолетът отново рязко намали височина, но този път никой не извика. През прозореца видях, че светлините, които бях забелязал преди, сега са много по-близо. Много близо! Самолетът или падаше, което бе малко вероятно, или нещо идваше да ни поздрави.
Опитах се да извикам — на кого и какво, не знаех. Звукът излезе от устата ми, но замря още преди да е пропътувал и един сантиметър. Светлината в салона се променяше и заприлича на светлината в кабинета на Хамънд. Тук със сигурност не ставаше дума за нещо, което можеш да си купиш по телефона.
Чух много слаб вик — като шепот. Беше Хелена. Изглежда никой друг в салона не беше забелязал какво става. Тя беше и се страхуваше.
Обгърнах я с ръце и я притиснах до себе си, като се борех с напора на въздуха. Устните ми докосваха ухото й и мълвяха, че всичко ще бъде наред. Зрението ми започна да се размива, сякаш някой бе усилил яркостта до краен предел и всичко, освен сенките, избледня. След това вече не можех да виждам дори и сенките, а после всичко изчезна.
Трета част
Видими
16.
Получих по-голямата част в един-единствен шеметен момент. Останалото влетя с грохот секунди по-късно, за да го допълни — също като филм, в който някой изтрива дъска, но лентата се върти отзад напред. Дойде като удари на ръце по матова стъклена врата в момента, в който светът стана бял:
Лаура била на петнайсет години, когато Рей Хамънд влязъл в живота й. Тя живеела с родителите си в голяма къща, опряла гръб в гората, току над стръмна, ала недълбока долина, на дъното на която ромоляло поточе. Най-близките съседи, семейство Симпсън, които баща й харесвал, а майка й — не, живеели на стотина метра надолу по падината. Лаура нямала никакви определени чувства към старите Симпсънови, но не харесвала много сина им, защото бил грозен и при всяка среща очите му ясно казвали, че предпочита да я вижда гола.
Бащата на Лаура работел в града и изкарвал добри пари. Той бил добре сложен и много весел мъж. Моника Рейнолдс била изключително слаба и ходела на фитнес всеки ден — една от онези вманиачени жени, които стъпят ли на бягащата пътечка, не слизат от нея с часове и се катерят с убийствена съсредоточеност, а после стотици пъти се оглеждат в огледалото. Лаура отишла с нея един път и си помислила, че майка й повече прилича на машина, отколкото оборудването, което използва. Когато не сваляла несъществуващите излишни килограми, тя украсявала къщата. Въпреки че спалнята на родителите й била боядисвана предната година, майка й била намислила да я пребоядисва пак. Лаура решила, че е срамота, защото я харесвала, както си била — стените били във водовъртежи от морски цветове, светлосини, зелени и виолетови — и казала това на баща си. Но той само вдигнал рамене, а после й разказал една смешка.
Когато се връщала от училище, Лаура хвърляла чантата и учебниците в кухнята и си правела сандвич. Обикновено сандвичите били доволно еднообразни и съдържали основно салата и нискомаслено сирене — майка й не одобрявала месото, шоколада и всички други вкуснотии. Лаура негласно се чудела как баща й успява да поддържа теглото си и предположила, че сигурно здравата си хапва на обяд вън от дома.
Тя взимала сандвича си, излизала отзад, промушвала се през оградата и се разхождала в гората. Била малка горичка, нищо особено, а и Лаура не претендирала за повече. Не се налагало. Просто се чувствала по-добре там, а не вкъщи, заобиколена от миризмата на бои, парчета платно и мостри на цветове, на които нюансите изглеждали съвсем еднакво. Имала си една пътека надолу към поточето, където сядала и изяждала сандвича си, докато слушала ромоленето на водата и наблюдавала малките водни буболечки. За нея било истинска загадка защо въобще се опитват да правят нещо. Живеели толкова кратко, че не си заслужавало, а и мозъците им били толкова малки, че сигурно не помнели нищо от стореното. Като героите от следобедните сапунени сериали, само дето буболечките нямали пластични операции. След около час майка й я викала да се прибира и да влиза в банята. Гласът на майка й бил силен. Винаги го чувала добре, дори и в дните, когато не бил толкова ясен, както обикновено.