Лаура била хубава, а в училище се справяла добре. Имала острите скули на майка си, смекчени от усмивката на баща й, и й вървяло както по английски, така и по математика. Имала много приятели, а и родителите й се разбирали добре почти през цялото време. Всичко било наред — като в живота на почти всички до един определен момент, в който редът отива на кино и всичко се обръща с краката нагоре.
Един ден къщата била обрана и Рей Хамънд бил полицаят, дошъл да проведе разследването. Бил способен, вдъхвал сигурност и имал много добри обноски. Стоял във всекидневната, водел си бележки и предразположил всички така, че те се почувствали по-добре — дори и майката на Лаура, която преди това получила припадък, независимо, че откраднато не било много и повечето неща всъщност били на баща й.
Откраднатото никога не се върнало, но Рей се връщал често. Той се разбирал добре с бащата на Лаура и идвал понякога вечер, за да пийнат по бира на задната веранда. Лаура обикновено се навъртала около тях и надавала ухо. Понякога отивала и Моника. Рей и бащата на Лаура всъщност доста си приличали — двама мъже, които били разбрали какво обичат да правят и които искали да продължават да го правят без много шум. Но Рей, разбира се, бил по-млад и понякога майката на Лаура питала защо не се опита да си изгради име, да изкара изпитите за сержант или да се премести от отделението на шерифа в полицейското управление на Лос Анджелис. В началото Рей само се смеел и казвал, че животът е твърде кратък, но по-късно престанал да се смее и седял със замислено изражение.
Лаура, разбира се, по това време вече била експерт по израженията на лицето на Рей. Била на такава възраст, а и Рей имал една такава усмивка и едно такова намигане! Не я гледал така, сякаш я разсъблича. Имал вид на мъж, който ще те заведе на вечеря някъде, където можеш да носиш хубава рокля, а келнерите ще се преструват на щастливи от присъствието ти. Той не бил като момчетата в училище — онемели и опротивели от действието на хормоните, с непрекъснато изтичащи от тях нужди, та човек можел да ги надуши от километър, с лисичи лица, напрегнати и пресмятащи, с изключение на очите, които били уплашени. Рей изглеждал така, сякаш знаел какво представлява. Бил от хората, които искаш да те искат — независимо от възрастта, но най-вече, когато си млада.
Но той, разбира се, бил доста по-възрастен и всъщност въобще не я забелязвал, така че Лаура прекарала онази пролет във водовъртежите на агонията. Рей се отбивал и говорел с майка й и с баща й. Понякога я питал как се справя в училище и изслушвал нейните замотани отговори. Лаура носела бири и почиствала пепелника — майка й по принцип не одобрявала пушенето, но го търпяла у Рей. Лаура не се изненадвала от това. Принципите са си принципи и здравето е нещо много важно, когато остарееш, но само да видиш как Рей пали цигара и дърпа от нея за първи път, ще разбереш, че пушенето наистина е само за големи и за много умни хора.
Животът продължавал. Нищо не подсказвало, че нахлуването на Рей в техния живот ще промени всичко. Майка й все така надзиравала бояджиите, баща й все така ходел на работа и се връщал с дрехи, миришещи на пица. Лаура си пишела домашните, мотаела се с приятели, ходела по партита. Дошъл, а след това и отминал сезонът на телевизията, въздухът започнал да се стопля и водните буболечки търпеливо напредвали в жизнения си цикъл. Но през всичко като червена нишка преминавали нейните чувства, заради които тя се усещала по-голяма, и които ваели мисленето й, както грънчар — глина.
Любовта и смъртта много си приличат, защото те са времето в живота ти, когато най-много ти се иска да вярваш в чудеса, когато копнееш за някакъв символичен акт или ретроспективен редактор, който да промени света около теб. Зная това прекалено добре. Няколко дни след като котката ни умря, една нощ излязох да се поразходя сам по брега, а Хелена остана на канапето, все още покрито с космите на същество, което вече не бе сред живите. Утешавахме един друг, доколкото бе по силите ни, но и двамата знаехме, че единствено времето е в състояние да промени нещата. Думите, както обикновено, си оставаха само думи и не носеха никакво успокоение. Седях с поглед към морето, а гледката към безкрая за кратко направи всичко малко по-поносимо, но знаех, че като се обърна, малките неща отново ще се затворят около мен. Тогава случайно погледнах надолу и видях няколко камъчета, разхвърляни по пясъка край мен. В един момент ми хрумна налудничавата идея, че мога да направя времето конкретно и че може би има и друг начин то да се развива. Ако всяко камъче можеше да представлява секунда от времето, а аз бях събрал пет, вероятно щях да мога да ги използвам, за да променя последните пет секунди от живота на нашия котарак, да му дам възможност да направи нещо друго, а не да се стрелне под гумите на приближаващата кола. Чувствах се идиотски, когато отброих пет камъчета, ала не ми пукаше, защото никой не гледаше, а и никой никога нямаше да узнае. Не зная защо точно пет — това число изскочи в главата ми. Стиснах ги в ръка и се опитах да се съсредоточа по същия начин, както като малък прекарвах по цели вечери, до припадък, в опити да повлияя на хвърлената монета. Моля те, казах аз, Теб, от Когото Зависи, нека тези камъчета спасят този живот!