Когато отворих очи, нищо не се бе променило, но не изхвърлих камъчетата, а ги пуснах в джоба на джинсите си. Те са все още някъде там — в украсената кутия, която Хелена ми беше подарила. Когато бягах от Лос Анджелис след случката в Трансвърчуъл, накарах Дек да мине през къщи и да ми вземе нещата. Сега тя е прибрана някъде и камъчетата са си там — сухи и забравени, незначещи нищо за никого, освен за мен.
Лаура опитвала подобни неща, но с друга цел. Тя пишела писма, покрити с целувки, и ги криела на специални места; гледала небесата и сключвала съзаклятия с облаците; използвала чара си, за да взема цигари от едно момче в училище и после ги пушела долу край поточето. Самата тя се чувствала като река — могъща, но окована в някаква подземна пещера, и неуморно търсела пукнатина, през която да избликне към слънцето.
И един ден я намерила.
Рей бил по работа в района и се отбил, разчитайки случайно да завари някой у дома, но никой не му отворил. Майката на Лаура била отишла да се консултира с някакви хора, които баща й наричал „следремонтни специалисти“. Баща й все още бил на работа. Рей тъкмо се бил освободил от дежурство, денят бил много горещ и той наистина дошъл с идеята да изпие една бира, затова решил да се повърти наоколо и да изчака някой да се върне.
Седнал зад къщата и след малко чул някакъв шум откъм падината. Най-напред не му обърнал внимание, но после се усъмнил да не би да е някакъв натрапник или животно и решил да отиде да провери.
Когато слязъл долу, видял, че не е нито чужд човек, нито животно, а Лаура. Седяла на един плосък камък в средата на поточето, гледала във водата и майсторски пушела цигара. Той не знаел, че в този момент тя си повтаряла името му в сложен ритъм и тъкмо вече започвала да се чувства глуповато.
Тогава тя вдигнала очи, съзряла го и независимо от всичко, което й се случило по-късно, въпреки всички разочарования и горчиви вечери, след този случай тя никога не престанала да вярва във вълшебствата. В известен смисъл тъкмо това било най-лошото — непрекъснатото очакване, което винаги остава невъзнаградено. До края на живота си, когато тя го застреляла четиринайсет години по-късно, Рей Хамънд не видял нищо подобно на тази гледка — как тя си седи, а после се обръща и вперва очи в него.
— Какво правиш тук? — смутено попитал той. Въпросът прозвучал твърде професионално, като че ли я подозирал да замисля престъпление.
— Чакам теб! — отвърнала тя и изведнъж се почувствала адски тъпо. Тези думи звучали по съвършено различен начин в главата й.
Той се засмял и всичко се оправило.
— Сериозно те питам.
— Гледам буболечките. Понякога ги мачкам.
— Не трябва да правиш така — засмял се иронично той. — Всички Божии чада са свещени.
Лаура знаела, че е отраснал в религиозно семейство, но до този момент не се бил проявявал като особено вярващ.
— Какво, дори и тази? — попитала тя, като показала тлъстата слузеста буболечка, която живеела под съседния камък, и винаги, без изключение, печелела ежедневното състезание за „най-грозна буболечка в потока“.