С някакво свое групово чувство клиентите на банката разбраха, че лошите вече не са приятели и че всички уговорки са отпаднали. Лежането на пода при тези обстоятелства вече не бе най-добрият вариант за тях. В последвалото меле Рикардо продължаваше да стреля, а Хелена просто стоеше със зяпнала уста, усещайки, че нейният свят бе експлодирал пред собствените й очи. Тогава за първи и последен път я видях напълно безпомощна. В този момент може дори да съм я съжалил, но имах собствени проблеми. Лазех на четири крака, а кръвта ми бе оплискала всичко наоколо. Опитах се да се насоча към вратата и сигурно нямаше да я достигна, ако един от клиентите не беше ми помогнал. Не е за вярване! Един мъж на около средна възраст, червендалест, приличаше на строителен работник. Аз се олюлявах, подхлъзвайки се в собствената си кръв, а той просто ме хвана за лакътя и ме помъкна със себе си. Знаеше, че съм ранен и ми помогна.
Последното нещо, което видях преди да се изтърколя на улицата, бе, че Хелена е насочила пистолета си към главата на Рикардо и нещо му крещи. Предполагам, че е успял да излезе някак си, защото тъкмо Рикардо бе убит в колата-бомба по-късно същата вечер. Бил взел плана за този обир от някакъв тип, след което го изтезавал и убил. Както ви казах, той беше забележително глупав. Хелена трябва да е уредила нещата по отношение на себе си и на мен, защото ние не бяхме убити. Мисля, че за това й дължа благодарност.
За същата вечер имахме уговорка да пийнем по нещо с Дек. Хелена все пак се появи. Аз бях в един мотел и храчех кръв, след като дистанционните на Уудли бяха извадили оловото от гърдите ми. По новините тъкмо даваха колко били убитите и колко млади били някои от тях. Докато гледах снимките им на екрана със замаяна глава, разбрах, че желанието ми се е сбъднало. Нямах друг избор, освен да започна нов живот. Нямаше да бъде точно какъвто се надявах, а и щях да го живея сам.
В този момент от миналото ме изтръгна звукът на тежки удари по входната врата на Дек. Сигурно Уудли най-сетне бе пристигнал — тъкмо когато си мислех за него. Моето последно щастливо съвпадение — обикновеничко, както и другите две. Сетих се, че ще трябва да се опитам да си взема обратно парите от Вент, а след това си спомних, че в затвора няма да се нуждая от много финансови средства. Станах, залитайки се приближих и дръпнах стола изпод дръжката. Тя се завъртя и вратата бавно се отвори.
Там, отпред, с много объркан вид стоеше Дек.
— Какво, по дяволите, е станало с вратата ми?
Беше мъжка прегръдка, но беше силна и продължителна. Накрая Дек се отдръпна. Изглеждаше разсеян, очите му бяха малко зачервени и имаше вид на човек, който наблюдава света с голяма осторожност да не би някой да се опита да го прецака.
— Така — подхвана той. — Изведнъж се озовавам на Булеварда, а как съм стигнал дотам нямам спомен. Последното нещо, което на практика си спомням, е, че Лаура се протягаше тук на канапето и после се опита да те набие. Нещо странно се е случило в апартамента ми и предполагам, че и аз съм участвал в шоуто. Тъй ли е?
Помислих си, че Дек направи много точно резюме.
— Да.
— Колко време ме е нямало?
— Малко повече от двадесет и четири часа.
— Много наркотици ли взехме?
— Не! — засмях се аз.
— Зная, Хап, ти завинаги ще си останеш за мен спец по чудноватите работи, така че дай да чуем твоето обяснение. Какво стана?
Разказвах му половин час. Дек го прие доста добре — не зная какво би го извело от равновесие, но ако му кажете, че масата пред него току-що е изчезнала и вече не съществува, той само ще си вземе чашата с питието в ръка — така, за всеки случай. Когато споменах стените с цвят на патина, той малко се намръщи, сякаш тогава нещо дълбоко в паметта му се размърда, но не можа да открие какво. Не можа да си спомни за какво е говорил с Лаура, кой друг е бил там и въобще нищо за другото място.
— Значи от Лаура няма и помен, а? — попита той.
— Все още не — отвърнах аз. — А сега взеха и Хелена.
— Ти си се движил с Хелена? — запремига Дек.
Кимнах, като очаквах неодобрителна реакция от негова страна.
— Супер — каза той, притваряйки очи, сякаш го боляха. — Тя беше жената за теб.
Което ме накара да се позачудя, защото ако всички знаеха това, защо на мен ми беше необходимо толкова дълго време да го проумея.