— И може би пак ще бъде — казах аз, — ако успеем да я върнем.
Дек огледа всекидневната за момент, сякаш беше страшно доволен, че си е вкъщи. След това кимна:
— Някакъв план?
На вратата се почука.
— Имам нещо предвид — казах аз. — И тъкмо идва „Част първа“.
Отворих и Уудли, който имаше вид на старо свадливо плашило, влезе в стаята. Дек повдигна вежди.
— Всеки план, в който участва този стар хърбел, се нуждае от незабавно преразглеждане.
— Добър вечер и на теб, младежо — отвърна Уудли. — Казвам „добър вечер“, въпреки че сега, разбира се, сме в малките часове на нощта, както обикновено е при вас, съмнителни типове. А сега — той ни погледна изпитателно, — какво искате? И двамата имате вид на хора в цветущо здраве, което се дължи на природата на вашите така наречени животи.
— Първо оправи Дек — казах аз.
— Какво каза? — попита Дек — Кого да оправи и какво да ми оправи?
— Твоят е много по-отскоро — казах аз.
Накарах го да седне на края на канапето с гръб към мен посочих врата му.
— Мисля, че е тук някъде.
— За какво, по дяволите, говориш, приятелю?
Поех дълбоко въздух и обясних:
— Някакви типове си имат начин да ме намират, където и да съм. Дойдоха в един самолет и вместо мен взеха моя приятелка — в този момент главата й лежеше на рамото ми близо до врата. Искам да провериш има ли някаква следа, нещо изкуствено в тялото на Дек, някъде в тази област.
Старецът отвори чантата си.
— Преди колко време може да е било поставено в тялото му?
— В рамките на последните двадесет и четири часа.
Той размаха някакво инструменти към мен и каза:
— Не би трябвало да представлява проблем. Това тук ще покаже и най-микроскопичната травма на всяка клетка. И така, млади човече, стой мирно, няма да боли.
Дек ме погледна колебливо, но наведе глава. Уудли набра нещо на командното табло на апарата, който беше около осем квадратни сантиметра, и после плавно започна да го движи по кожата на Дек. Наложи се в продължение на няколко минути да повтаря процедурата, докато на екрана най-сетне се появи нещо.
Малка зелена точка.
— Какво е това? — попитах аз.
— Още не зная — отвърна той и натисна един бутон. — Аха, много малко квадратче от неопределен материал с неизвестно предназначение.
— Това по твоята специалност ли е? — промърмори Дек.
— На половин сантиметър под епидермиса — продължи Уудли, — поставено е в мускул. Степента на клетъчната травма е много ниска. Сигурен ли си, че това тук не стои от доста по-дълго време?
— Да! — казах аз. — А сега можеш ли да го извадиш?
— Разбира се — отвърна старият мошеник и извади дистанционните от чантата си. Те се подвоумиха накъде да тръгнат, тъй като не подушиха кръв, която да ги насочи. Вдигнах ги и ги поставих върху рамото на Дек.
— Сигурен ли си в тази работа? — попита той.
Междувременно Уудли се оттегли в кухнята заедно с монитора и ръкавиците си.
— По този начин ни следят. Мен ме държат така от години, а сега те хванаха и теб. Като извадим тези работи, те няма да знаят къде се намираме.
— Кое те кара да мислиш, че се интересуват от нас?
— Имат да довършват някои работи.
Дек въздъхна и каза:
— Странна е тази седмица за мен!
— Хайде, стой мирно. Оо, сега вероятно ще заболи.
Едно от дистанционните протегна някакъв сензор към врата на Дек и напръска едно местенце с тънък слой течност — предполагам, че беше местна упойка. Друго от устройствата извади миниатюрен скалпел от предния си крак и направи малък разрез. Дек леко подскочи. Ако бях аз, щях така да подскоча, че дистанционните устройства щяха да се разхвърчат. Реших да не гледам много отблизо.
Обърнах се отново, едва след като чух, че Уудли промърмори от кухнята:
— Готово!
Едно от дистанционните се занимаваше с поливането на едно малко количество кръв и пръскаше някаква течност върху микроскопичната рана. Другото триумфално държеше нещо в щипците си. Опитах се да го взема, ала от другите му крака мигновено се появиха скалпели.
— Дай ми го! — казах аз.
Дистанционното поклати мъничката си глава.
— Ако ще се биете за това нещо — отбеляза спокойно Дек, — може ли да отидете на друго място, а не на врата ми!