Дек се намръщи:
— Какво значи това?
— Че този модел не може да записва гласове.
Дек се тръшна да спи в мига, в който влязохме у тях. Беше много късно, а и той току-що бе преминал през възможно най-странните изживявания, които човек може да си представи. Мисля, че беше съвсем естествено умът му да поиска почивка. Поседях удобно в едно от креслата, но после реших да го оставя сам. Написах му бележка, че не съм отвлечен, и излязох да се разходя.
Въздухът беше хладен и улиците навяваха онова зловещо настроение, което може да усетите единствено през малките часове, когато наоколо няма жива душа. Широките безлюдни улици ми напомняха убийството на Хамънд, което все още бе в ума ми, но Санта Моника е хиляди пъти по-привлекателна от Калвър Сити. Това е едно от местата, в което отсядаш нарочно, а не защото вече нямаш сили да продължиш. Крачех тихо по тротоара, минавах покрай блоковете един след друг и стигнах до „Палисейдс“. Ако намерите място, което не е натъпкано със странни хора, значи сте попаднали там, където можете да поседите, да погледате нощта и да поразмишлявате.
Най-накрая намерих едно местенце съвсем близо до северния край. На около петдесетина метра група млади отрепки седяха около огън, накладен на тревата, пиеха и псуваха с напразна ожесточеност. Видяха ме, че минавам, но изглежда не бяха в настроение за кавги. Кой ли пък е по това време? Неприятностите са последното нещо, от което човек има нужда. Малките часове са самотното, уязвимото време, когато всеки се връща назад до времето, когато е бил петгодишен. Иска ти се да спиш или да се сгушиш някъде край огън. Време на чудовища и ако вдигаш много шум, може да дойдат и да те намерят.
Погледах плажа долу, после вдигнах очи към морето. Опитвах се да измисля план за действие за следващия ден, но той изкристализираше бавно. Нещо във времето или в светлината ме караше да чувствам този проблем необикновено далечен — сякаш ставаше дума за живота на някакъв човек на име Хап, когото аз никога не съм срещал, но към когото бях поел определени отговорности. Почувствах, че в този момент наблюдавам света с най-благосклонно любопитство — така вероятно ни наблюдават и пришълците — и си спомних, че веднъж вече се бях чувствал по същия начин. Към осем вечерта в нощта на хилядолетието.
Тогава бяха на шестнадесет и отивах на парти с приятелката си и Ърл. Караше Ърл, а новото му гадже беше на предната седалка до него. Ние седяхме отзад и се държахме за ръце. Беше толкова вълнуващо на тази възраст — да стискаш ръката на някого, когото обичаш. Едно опияняващо обяснение, късо съединение, сливане на две души. Обикновено по-късно вече не го правиш толкова често. Ръцете ти в общия случай са заети с други неща и всяка връзка се развива с ускорени темпове. Всеки, когото срещнеш, си има апартамент, а също и самочувствие или ужасяващата му липса, като и двата случая те карат да прескочиш етапа на държането за ръце. Разбира се, можеш да правиш това по-късно, но то не е същото. Все едно да ядеш чушлетата след десерта си. Когато пораснеш, единственият начин да преминеш бавно и последователно през сладостта на такова изживяване е да осъществиш любовна връзка. Сигурно затова се случва толкова често. Пътешествие назад през годините на изневери, до миговете, които са имали стойност. Вероятно затова Хелена кръшна с Рикардо. Тя не е никак глупава и не може да не е знаела, че потенциалните възможности на Рикардо в дългосрочна перспектива не са надхвърляли вероятността да стане храна за акулите, но връзките и браковете са в състояние да станат твърде удобни и привлекателни. Там можеш лесно да смениш шумотевицата около шезлонга с гробната тишина на споделеното легло и единствените звуци са успокоителните: сърбането на чай и прелистването на книгата. Понякога единственото нещо, което може да те накара да се почувстваш отново жив, е реалността на едно различно тяло, две нови устни, непозната ръка. Дори не е необходимо то да означава нещо — всъщност, дори е по-добре, ако не означава. Това, от което имаш нужда, е малко ободряване на хормоналната система — да я поразбуташ, да я поддържаш в действие. Понякога животът губи от блясъка си и ми се струва, че острият ми отговор на въпроса на Лаура може би съдържаше известна истина. Смъртта на нашия котарак имаше връзка с онова, което по-късно се случи, точно колкото и всичко останало. Той беше красиво животно, ние изучихме навиците му и той стана част от живота ни като въздуха, който дишахме. Още докато беше жив се грижех за него толкова много, че от време на време имах нужда да се уверявам, че той наистина живее щастливо, че му е добре с нас, защото знаех, че в противен случай няма да мога да се примиря с неговата кончина, като му дойде времето. Но тя настъпи твърде скоро и тези мои презастраховки, така или иначе, не свършиха никаква работа. Те не ми помогнаха, когато държах мъртвото му тяло, както не би помогнало дори и да бях събрал всички камъчета на света. Неговата козина бе най-мекото нещо, до което се бях докосвал, а да го погреба в земята беше непоносима загуба! В продължение на седмици след това чувствах само тъпа безсмисленост и абсолютна липса на живот. Може би Хелена е изпитвала същото и се е опитала да намери някакъв смисъл, да попречи на света да се превърне в безплътен и безтегловен призрак. Бих искал да не го е правила, но мисля, че я разбирах. С напредването на възрастта гневът идва все по-трудно, защото все по-лесно разбирате другите и осъзнавате, че всички се печем на един и същи огън.