Както и да е, онази вечер всички бяхме ужасно развълнувани. Това бе краят на хилядолетието, дявол да го вземе — точно тази нощ. Последната седмица се бе превърнала в едно дълго очакване и светът гъмжеше от всякакви чудатости — CNN непрекъснато съобщаваше за странни култове, които отмирали из цялата страна и пускаше хумористични преразкази на последните месиански предсказания. Никой от нас ни най-малко не се страхуваше, че като се събуди на другия ден и погледне през прозорците, ще види само един черен безкрай и нищо друго. Всички говореха на висок глас, смееха се много и усилваха радиоапаратите си — сякаш искаха да са сигурни, че ще бъдат забелязани, когато пристигне новата ера, че тя няма да ги забрави, а ще ги вземе и помъкне със себе си.
Другите трима в колата пееха, викаха и свиреха с клаксона на всеки, край когото минавахме. С лица, зачервени от бирата и вълнението, те непрекъснато говореха какво искат да правят в момента, в който часовникът ще отбележи настъпването на новия век. Аз вече бях решил. В себе си имах телефон и можех да се обадя вкъщи пет минути след събитието, а точно в самия момент исках да държа в ръцете си своето момиче, макар че в крайна сметка не стана точно така. Когато седнах сред другите в колата, имах намерението да прекараме времето си весело, но изведнъж се почувствах в особено настроение. Не че беше лошо, само по-различно от това на другите — много уравновесено, спокойно, съсредоточено и истински живо. Не исках да крещя, да танцувам или да вземам наркотици. Исках да бъда някъде на тихо и да усетя как вселената ме обгръща като дреха. Не исках да тичам срещу това, което идваше, да го прегръщам нетърпеливо и да му се представям за негов приятел, а исках да го оставя то да дойде при мен като при равен. Всъщност и това не е съвсем точно, но по-добре не мога да го обясня.
По-голямата част от вечерта прекарах прав на верандата на къщата, където правехме партито, и наблюдавах небето. Не участвах в пушенето на трева, каквато имаше в изобилие — просто стоях и слушах. Сега, разбира се, ми идва наум, че някои части от мен може и да са очаквали посетители през тази нощ на нощите, но по онова време със сигурност не съм го разбирал. Чувствах се изправен между два свята — това, което е било, и това, което ще бъде, и ми се струваше, че така е правилно. Както и да е — забавлявах се. Другите непрекъснато излизаха залитайки навън и ми носеха бира, а моето момиче стоя при мен през повечето време. Когато удари полунощ, някакъв тип я грабна на вратата, дръпна я и я прегърна, без да знае, че тя идваше при мен. Аз стоях и се усмихвах, а тя пищеше и се смееше.
Взех си прегръдката две минути по-късно. Беше достатъчно близо до точното време. Така или иначе, шест месеца по-късно щяхме да се разделим.
Бях разбрал, че това, което лежи върху плещите ми, е твърде сериозно, за да се перча с него. По същия начин се чувствах и тази вечер. Събитията се сгъстяваха около мен и се чудех дали имам сили да ги променя или просто ще свърша в центъра на сили, които не разбирам. Както обикновено. В нощта, когато посрещахме новото хилядолетие, момчетата, в чийто дом беше партито, бяха подредили навсякъде по стените телевизори, които показваха сателитни програми от цял свят. Ние се радвахме, когато хора от други часови зони подскачаха и крещяха, но в сърцата си знаехме, че те не са прави и че само нашата часова зона има значение. Тогава, както и винаги, ние живеехме в личното си време, а личното време невинаги върви в същата посока, нито се движи с постоянна скорост.
Докато стоях тук, над брега, в мен постепенно започна да се надига особено усещане, което направи всичко наоколо прозрачно и някак нереално. Погледнах настрани, към палмите, които се простираха по продължение на „Палисейдс“, и те ми заприличаха на релефна карта, навита около празно пространство. Празно, но не пусто — само по-малко осезаемо, но по-истинско. Сякаш бях част от всичко наоколо, включително и от нещата, които още не бях видял; сякаш всичко сътворено бе сянка, хвърлена върху една и съща субстанция, различно големи вълнички в един и същ вир.