— Добро утро, г-н Томпсън! Аз съм Стратън.
Обърнах се и видях зад себе си един мъж с протегната ръка. Той имаше волево лице със силни черти и черна коса, започнала да посребрява по слепоочията. Приличаше на всеки друг висок мъж на средна възраст, с хубав костюм, но беше по-изтупан — образцово човешко създание, за разлика от бета-версиите, които обикновено срещате наоколо. Ръката му беше силна и суха, каквато бе и усмивката му.
Покани ме в малка стая встрани от главния коридор. Стратън седна зад едно бюро, а аз се отпуснах на другия стол.
— Е, каква ще е сделката? — попитах аз, като се опитах гласът ми да звучи спокойно. Нещо в човека срещу мен ме държеше нащрек. Не можех да определя акцента му. Някъде от Източното крайбрежие вероятно, но потиснат, някак умишлено обикновен — като на артист, който прикрива миналото си.
Той се наведе напред и обърна монитора на бюрото към мен.
— Виждате ли нещо познато? — попита той и натисна един бутон. Мониторът изпука и забръмча за момент, а след това изписа на екрана „PR/43@18/5/2016“.
Екранът угасна и стана черен, после светна отново и показа един коридор. Камерата — ако това бе камера — тръгна напред. Виждаха се монотонни зелени стени, които се губеха в далечината. Вляво имаше друг коридор. Камерата се обърна и показа, че той е абсолютно същия. После малко ускори ход и продължи известно време нататък, след което зави още веднъж по идентичен коридор. Други коридори и завои не се виждаха. От време на време олющени парчета боя разнообразяваха монотонния маслинен цвят на стените и всичко това продължаваше, продължаваше, продължаваше безкрай.
Пет минути по-късно погледнах Стратън, който ме наблюдаваше. Поклатих глава. Стратън написа нещо на лист хартия, а след това бързо набра нещо на клавиатурата.
— Не е нищо особено — каза той. — Не смятам, че донорът има богато въображение. А и се губи много, когато получаваш само зрително възприятие. Опитай това.
Картината на екрана се промени и показа две ръце, държащи парче вода. Зная, че „парче вода“ не звучи смислено, но приличаше на такова. Ръцете нервно боравеха с течността, а един тих мъжки глас се обади от високоговорителя на монитора.
— О-о, не зная — каза той несигурно. — Около пет? Може би шест и половина?
Ръцете оставиха водата на една етажерка и взеха друго парче. Тази вода беше малко по-малка. Гласът направи пауза за момент и след това каза по-уверено:
— Определено две. Най-много две и една трета.
Ръцете поставиха това второ парче върху първото. Двете парчета вода не се съединиха, а останаха отделни. Едната ръка излезе от полезрението и тогава се чу друг звук — меко метално стъргане. И тогава аз потръпнах за първи път.
Стратън забеляза:
— Топло ли ви става?
— Може би — казах аз, като се наведох по-близо до екрана. Гледната точка беше малко променена и сега се виждаше един разбит шкаф. Едно от чекмеджетата беше отворено, а ръцете внимателно вдигаха парчета вода — каквито, сега видях, имаше разхвърляни навсякъде наоколо, на купчини с различни размери — и ги поставяха едно до друго в различни редици. От време на време гласът мълвеше заклинания, вземаше едно парче вода и го връщаше, но не задължително в същия куп, откъдето го беше взел. Ръцете започваха да се движат все по-бързо и по-бързо, слагайки и махайки вода, като през цялото време се чуваше глас, който изреждаше разни числа.
Аз се втренчих в екрана и изгубих представа за обкръжаващата ме действителност. Забравих дори за Стратън и казах най-вече на себе си:
— Всяко от парчетата вода има различна стойност, която не е свързана с размера. Някъде между едно и двадесет и седем. Всяко чекмедже трябва да бъде напълнено със същата стойност вода, но никой не е казал на човека как да изчислява стойността на всяко парче.
Екранът изчезна и като се обърнах, видях, че Стратън ми се усмихва.
— Спомняте си! — каза той.
— Това беше сънят, който сънувах точно преди да се събудя. Какво става тук, по дяволите?
— Позволихме си малка волност снощи — каза той. — Собственикът на хотела, в който пренощувахте, има договор с нас. Ние субсидираме цената на стаите и осигуряваме мониторите.