Или щях да припадна и трябваше веднага да изям един шоколад, или се случваше нещо необикновено.
Този път усетих как се приближава. Светът, който виждах и който мислех за твърд и непоклатим, започна бавно да преминава през двустепенна метаморфоза и това малко движение бе достатъчно, за да съедини отново двете сфери. Всичко се свърза по друг начин. Това, което съм смятал, че виждам пред себе си, се оказа най-обикновен шум, интерференция между две вълни под определен ъгъл. Докато наблюдавах, едната сякаш започна да се оттегля, докато и двете уловиха енергията на един и същи източник, синхронизираха се една с друга, умножиха и подчертаха силата си в единен ритъм.
Беше като да изтрият от главата ти цялата памет и спомени и да те оставят само с интелигентността ти; като да прозреш внезапно разрешение на проблем и да осъзнаеш, че то винаги си е било там, в теб; като да си в центъра на паяжина от съвпадения и за момент да зърнеш истинската нишка на реалността. Защото съвпаденията, както и сънищата, са лични и не говорят нищо за живота на другите хора, ала казват всичко за твоя. Постепенно пред мен се появи едно лице.
Беше Хелена и говореше. Виждах, че все още държат Лаура в същата ниска стая и очевидно Хелена бе при нея. Тя не гледаше към Лаура, от чиято гледна точка наблюдавах и аз, а и в този момент не можах да разбера какво казваше.
Картината беше неустойчива, сякаш умът ми не бе в състояние да гледа през този прозорец дълго време и нервите, които я възприемаха и възпроизвеждаха, работеха зле, като двигател на кола, заредена с неподходящо гориво. Исках да извикам, но бях и достатъчно на себе си, за да осъзнавам, че гласът ми ще отекне на място, където тя няма да може да го чуе.
Тогава чух, че Лаура зададе въпрос, който сякаш бе изречен в моята глава. Той беше простичък, откровен, изречен с емоционална прямота, каквато можеш да срещнеш само между две жени. Отговорът на Хелена бе единственото нейно изречение, което успях да разбера ясно.
— Да — каза тя. — Наистина.
След това те изчезнаха, ей така, заедно със зеленото и сребърното от патината. Цветовете отново се размиха във форми и сферите се завъртяха и се върнаха в обичайния си ред.
— Оо! — помислих си аз, без дори да зная какво искам да кажа. — Пак съм си обикновен човек.
Малко по малко, започнах да забелязвам шума на вълните, идващ далеч отдолу, и тихото бърборене на хората, които си бяха направили къмпинг по-натам по шосето. Усетих хладината на парапета, върху който бях поставил ръцете си, и умората в краката си. Усещах как цялото ми тяло леко вибрира, сякаш след безброй почивки електроните в мен се удряха, отскачаха и пак ускоряваха по нормалните си орбити. Постепенно всичко започна да се успокоява и възстановява уюта на телесната реалност, но поради някакъв звън в ушите си едва след няколко секунди чух думите, изречени зад мен.
— Земята до Хап! — казваше някакъв глас. Беше ясно, че не за първи път. — Хап, ти да не си оглушал?
Обърнах се, без да имам представа кой може да бъде зад мен.
— Здравей, вечни ми приятелю — каза гласът. — Добре ли си? Изглеждаше сякаш не си тук.
Гласът идваше от нещо малко, което стоеше на тротоара. Беше моят будилник.
— Какво, по дяволите, търсиш тук?
— Теб, разбира се.
Будилникът се довлече до стената, изкачи се по нея и седна несигурно върху перилата.
— Къде беше през цялото това време?
— Щом питаш, да ти кажа! — Будилникът се наведе доверително към мен: — В чантата на Лаура и тъкмо се събуждах там, в апартамента на Дек, когато започнаха тия крясъци и ярки светлини и се появиха признаци за наближаваща голяма тупурдия. Казах си: „Трай сега, тука май става страшно“ и си стоях тихичко, докато всичко премина. След това чух, че някой тропа, глас на жена, която не познавам, после се тръшна някаква врата. Беше ме страх, пък и никой не попита: „Ей, колко ли е часът?“, затова останах там още малко, за всеки случай.
— Имаш предвид, че предпазливостта е по-добрата съставна част на храбростта.