— Какво? — попитах самодоволно. — Не знаеше ли? Повярвай ми — този тип не е земен.
— Оо, зная — каза будилникът. — Мислех, че вече си се досетил.
— Какво да се сетя?
— Той не е извънземен, Хап! — каза будилникът. — Той е Господ!
19.
Дек все още спеше на канапето, но се събуди от шума при нахлуването ми през задната врата. И двамата се опулихме.
Човекът с тъмния костюм седеше търпеливо на фотьойла, скръстил добродушно ръце. Погледна ни.
— Кой е този чудак? — попита Дек. — И как е влязъл тук?
Приближих се с още няколко крачки към човека и се вгледах в лицето му. Изражението му бе нормално, човешко, приятно, но не прекалено. Носът му бе доста правилен, белтъците на очите му — съвсем бели. Чертите на лицето му бяха хармонични, а косата му, както вече отбелязах — хубава.
— Вярно ли е? — попитах аз.
— Кое да е вярно?
— Будилникът току-що ми каза нещо, което ми звучи малко странно. Каза ми, че в края на краищата не си извънземен.
Будилникът се измъкна от джоба на сакото ми и скочи на пода.
— Надявам се, че не съм сбъркал, като му казах — рече той.
Човекът кимна.
— Аз пак питам: кой е този тук?
Не беше лесно да се каже:
— Мисля — промърморих аз, — че това е Господ.
— Е, добре, моите почитания и тям подобни, ама как се казва?
— Не разбираш! Това е истинският Господ!
Дек ме погледна и повдигна вежди:
— Какво?
— Защо не ми каза вчера? — попитах аз мъжа. — Защо ме остави да си мисля, че си извънземен и да разбера истината от един будилник.
— Щеше ли да ми повярваш?
— Най-вероятно не — признах аз.
— Аз не го вярвам и сега — заяви Дек, без някой да го пита.
— Но повярва на един говорещ будилник, нали — усмихна се човекът. — Разбирате ли с какво трябва да се боря постоянно? — Той намигна на будилника. — Не исках да те обидя!
— Няма нищо, сър.
Облизах устни.
— Тогава типовете със сивите костюми кои са?
— Ангели, очевидно.
— Разбирам. А не трябва ли да благославят твоето име или нещо от този род, вместо да търчат из Лос Анджелис с рязани пушки?
— Нали знаете какви са ангелите! — вдигна рамене човекът.
— Не, всъщност не зная — отвърнах аз.
— Защо изглеждат еднакви? — попита Дек.
— Какво е значението на телата им?
От Дек обаче не можеш се отърва лесно:
— Защо не си носят ангелските тръби, ами носят пушки.
— Шегуваш ли се? — засмя се човекът. — Знаеш ли как стрелят тръбите? Само с едно от тези бебчета може да се превземе цял квартал. Но аз съм им забранил да ги използват.
— Глупости! — каза Дек. — Тръбите са си тръби.
— Какво, мислиш, се случи в Йерихон. Те действат с ултразвук. На същия принцип рязахме и при строителството на пирамидите.
— Тях ти ли ги строи? — попитах аз.
Човекът придоби свенлив вид.
— Помогнах. Иначе никога нямаше да ги довършат. — После учудено поклати глава. — И все пак стана много бавно. Трябва да съм бил наистина отегчен.
— Лягам пак да спя — обяви Дек, — и като стана, искам този образ да го няма тук.
— Аз и без друго си тръгвам — каза човекът и се изправи. — Исках само да видя как е Хап.
— Чакай малко — казах аз, — предния път с Хелена ни остави да се разправяме с двама въоръжени психари. Няма да ми изчезнеш пак така!
— Всъщност, ще се убедиш, че в случая наистина съм ви помогнал в определена степен — каза той. — Освен това, аз не мога да се намесвам непосредствено. Има си граници какво мога и какво не мога да правя.
— Да, забелязали сме — изсумтя Дек. — През последните няколко хиляди години.
— Проблемът не е мой, момчета — отсече човекът — От време на време трябва и вие да поемате отговорности.
— А защо позволи…
— Не ми задавайте такива въпроси. Хората водят войни, хората замърсяват реките, хората блъскат деца с колите си, след като са пили повечко бира. Нищо не се е случило преди да се случи, а аз не мога да връщам нещата обратно. Не обвинявайте мен, не обвинявайте събитията — обвинявайте себе си.