Роумър бе проснат на масата, разперените му ръце и крака висяха от различните й страни. Лицето му бе здраво насинено като след боксов мач, а някой бе разкрасил тялото му с електрическо длето, което все още стърчеше, забито в месестите останки от гърдите му.
— Здрасти — каза тих глас зад мен. Обърнах се и за малко да натисна спусъка.
Беше процесорът на храна, който седеше на плота.
— Извинявай — прошепна той, — недей да стреляш.
— Кога се случи това?
— Преди няколко часа. Беше ужасно!
От това, което машината беше подочула, можех да сглобя картината. Роумър решил, че не си заслужава да мами Стратън и да бяга от града и след като подшушнал информацията на Куот, уредил да се срещне с големия бос и да му каже всичко, каквото знае.
Грешка. Стратън го е убил, защото Роумър се е изпуснал, че аз зная за него и мога да го използвам, а може би и защото е психопат, който вижда, че губи играта. Както и да е, Роумър вече представлявал просто ненужен боклук и е бил очистен.
Изведнъж чух стъпки в другата част на къщата. Изтичах навън от кухнята, покрих се в мрачината и видях, че някой излиза от всекидневната и влиза в предния коридор.
— Стой на място! — казах аз, насочвайки пистолета към силуета. Тя дори не се стресна, просто се обърна бавно към мен и ме погледна. Беше Моника Хамънд!
— Кой си ти? — попита тя с леден и съвсем спокоен глас.
— Инспектор от ХЕИ — отвърнах аз и тръгнах към нея. — Знаете ли, че в района за подготовка на храна има един обезобразен труп?
Тя изглеждаше добре за жена, която вероятно наближаваше петдесетте. Предполагам, че чудовищното й его и маниакалните физически упражнения са допринесли за това. Единствената разлика между жената, която стоеше пред мен, и образа на онази от спомена, бе в няколкото бръчици около очите и прическата, която сега бе прецизна и скъпа. Това все още бе жената, която се бе присмяла на Лаура в оня далечен следобед и изглеждаше така, сякаш бе изваяна от някакъв студен, твърд камък.
Гледаше ме, както би гледала зет, за когото винаги се е опитвала да си внуши, че не съществува. Тя разбра, че зная за нея. И не даваше пет пари!
— Кой си ти? — попита пак тя.
— Един, дето твоят приятел прецака. Един от огромното множество, към които спадаше и Рей. Знаеш ли, че всъщност Стратън го уби?
Очите и заприличаха на локви кръв.
— Разбира се! — каза тя. — Идеята беше моя.
— И искаш собствената ти дъщеря да пострада за това?
— Аз нямам дъщеря! — отвърна тя.
В този момент едва не я застрелях там, на място. Треперейки от гняв, посочих с пистолета си вратата на всекидневната и изрекох, колкото можах по-спокойно:
— Влизай обратно там и затвори вратата. Не съм дошъл за теб, но ако ми попречиш, няма да те пожаля. Върви си гледай работата и не ми се пречкай!
Тя постоя за момент на мястото си, както правят хората, които винаги гледат да стане на тяхното, след това се върна във всекидневната и затвори вратата, без да погледне назад. Останах така, с изваден пистолет, и изчаках няколко секунди да ми мине.
След това събитията се развиха светкавично.
Откъм задната врата се чу шум, дръпнах се встрани и видях Дек, който влезе на бегом:
— Куот идва — просъска той, — току-що слезе от една кола.
— Сигурен ли си, че е той?
— Оо, да. Точно, както ми го е описвала Лаура.
Посочих на Дек трапезарията.
— Скрий се тук — прошепнах аз, — и веднага след като привлека вниманието му, иди зад гърба му.
Той тръгна за натам, а аз се дръпнах в сянката на стълбището, насочих пистолета към вратата и притаих дъх.
В началото — нищо, а след това — шум от приближаващи се по пътеката стъпки.
После — ключ, който отключва вратата.
Пронизващ въпрос: „От къде на къде Куот ще има ключ?“
Вратата се отвори и един мъж влезе в къщата. Не затвори вратата, стигна до средата на коридора и спря.
— Зная, че си тук, Хап, и не вярвам да ме застреляш направо. Предполагам, че най-напред ще искаш да ми натриеш носа, нали?
Обля ме студен душ, мозъкът ми се смрази.
— Стратън, какво, по дяволите, правиш тук?
Той се усмихна.
— Нали ти искаше така?
— Исках да се срещна с Куот, не с теб.