Бях замръзнал, хипнотизиран в продължение на доста време, но след това казах:
— Не, той е мой.
Главите на всички ангели веднага се обърнаха към мен и се почудих как е възможно да съм ги видял с оръжия и как хората може да ги описват като малки сиви човечета или такива с арфи и крилца. Сигурен съм, както един приятел каза веднъж, че ако триъгълниците си измислят бог, вероятността той да има три страни е много голяма. В реалността ангелите в положителен смисъл не бяха нищо. Нито аз, нито кой да е друг можеше да проумее какво представляват. Те бяха отсъствие на отношение, телата им бяха горящи пламъци от някакъв нов цвят, който никой никога не е виждал.
Усетих, че очите им ме наблюдават до момента, в който те се размиха и се превърнаха в едно. Това, което видях чрез тях, бе едновременно и твърде грандиозно, и твърде малко, за да бъде осъзнато. Беше като книга — чиста и спретната от една страна, а от друга — достигаща до всичко, което някога се е случвало. Един бе направил хартията, друг — подвързията, трети пък — печатарските клишета, на които са били набрани записаните истории. Всичко това се е случвало на различни места по света и по различно време. А вътре — думите, всяка от които материализация на нещо ефирно и мимолетно, на предмети и мисли, рафинирани и оформяни от умовете на безброй поколения с една-единствена цел — да му се предаде смисъл. Техните очи водеха до безкрая, до всичко, което някога е било. Всяко нещо, без значение колко малко е то, е врата към всичко.
След малко ангелите се отдръпнаха и отстъпиха поне веднъж пред някой, който винаги е бил само пръв сред многото.
Човекът с тъмния костюм наведе глава към мен и ангелите затвориха очи.
След това всички изчезнаха и ние отново се намирахме в стая, пълна с ранени уреди, а по стените й имаше петна кръв и следи от куршуми. Героичният хладилник лежеше облегнат на касата, а вратата му леко се поклащаше. Процесорът за храна седеше в ъгъла, а лампичките по таблото му светеха безразборно. Моника Хамънд се бе проснала в безсъзнание на края на канапето. Когато си тръгвахме, дори не забелязах дали е там. Може и да не е била с нас. Може би този дом дори нямаше да понесе присъствието й.
Стратън все още стоеше на колене в средата на стаята, навел глава и проумял всичко за своята досегашна същност. Времето за него бе спряло, но аз го познавах достатъчно добре и бях сигурен, че ако не сме бдителни, скоро отново ще поеме по същия път.
Дек вдигна един пистолет от пода и внимателно го опря в задната част на черепа на Стратън.
— Тъй като тук останахме само ние, двамата мизерници — каза той, — ще споделиш ли честта?
— Не — отвърнах аз, — имам по-добро предложение.
21.
Два дни по-късно седях пред едно кафене на пешеходната зона на Трета улица, когато върху масата ми падна сянка. Погледнах нагоре и видях човека с тъмния костюм. През това време бях наблюдавал минувачите, не мислех за нищо, а кафето ми бе изстинало. Поканих го с жест да седне, поръчах две кафета и зачаках да заговори. Накрая той започна и ми каза следното:
В началото Земята била безформена и празна. Минало и настояще били в едно, в едно били и видимото и невидимото. Случвали се и нови събития, например раждането на планети на повърхността на кипяща звезда, но и всичко, което предшествало новосъздаденото, продължавало да съществува като постоянно разширяващ се пръстен, в който били инкрустирани нови диаманти. Жизненият опит се натрупвал и ставал все по-богат и все по-дълбок и ние сме се движели сред него като временни течения в океана. Тогава сме били доста по-малко плътотелесни и сме общували много повече. Не сме използвали думите като оръжие да натикаме действителността във форми, а духовете на тези, които вече си били отишли, били навсякъде около нас.
Не е задължително да си мислите, че онова време е било по-добро — просто е било различно и дълбоко в сърцата си повечето от нас знаят, че има неща, които е трябвало да станат по друг начин. Добиваме представа какво сме извършили само в трудните мигове, когато мислим за смъртта, за миналото и как те се отразяват на живота ни. Земята все още е обитавана от частици от всяка душа и ние насън се опитваме да възстановим един начин на живот, възможността за възприемане на който отдавна сме изгубили. Друг път усещаме присъствието на тези, които все още живеят там, даваме им имена и се опитваме да ги разбираме.