След това той допи фрапучиното си, попита ме дали имам нещо против да платя, стана и си тръгна. Не свалих поглед от него, докато не се сля с тълпата, докато не стана частица от потока забързани люде, всеки от които вървеше по своя път. Може би той ще седне някой път зад вас в закусвалнята и вие няма да разберете, че е там, или ще чуете стъпки зад ъгъла някоя нощ и не ще осъзнаете кой е минал. Може би дори ще го видите някой ден и ще го погледнете в лицето, но сега то много прилича на нашите лица и едва ли ще попитате за името му.
Реших да не се връщам в Грифит, макар че си прибрах телефонния секретар и посудата. Взех си под наем една малка къща във Венис, недалеч от мястото, където навремето живеехме с Хелена. Тя е приятна и сега имам повече от необходимото количество електрически прибори, макар че някои от тях все още понакуцват, а процесорът за храна реши да носи бандана. Чувам ги понякога, събрани в малките часове в кухнята, как преживяват отново и отново своята победа. Нощем не заключвам входната врата. Сигурен съм, че ако някой се опита да ограби този дом, ще се натъкне на такъв яростен отпор, какъвто никога не си е представял, че може да съществува.
Извадих старите ни неща и сега ги държа в кашони във всекидневната. Засега няма да ги разопаковам. Не искам да насилвам късмета си. Всъщност прерових това-онова и открих нещо доста странно. Намерих украсената кутия, в която трябваше да бъдат петте камъчета, ала тях ги нямаше.
Реших да вярвам, че две са били за Дек и Лаура, едно за Травис, а другите — за Хелена и мен.
Затова, въпреки че минаха три седмици, все още очаквам да видя Хелена отново. Разпитах навсякъде, разбрах, че не е ходила с онзи мъж, както твърдеше. Мога само да предполагам, че тази лъжа е някакъв ход в моя полза, за да ме предпази и да осъществи по-леко повторното ни запознанство. Та тя дори си създаде главоболието да проведе фалшив телефонен разговор с него! Но не успя да излъже майка ми, макар да заблуди мен.
Сега ми липсва. Наистина. Не от гняв, или защото искам да си отмъстя, или да поправям миналото, а просто защото искам да я видя пак. Знам, че е някъде там, навън, или може би някъде вътре, където въздухът е с цвят на патина. Надявам се, че там, където е сега, времето не означава нищо и тя ще се върне, когато се почувства добре и бъде готова. Струва ми се, че понякога я усещам, но тя закачливо не ми позволява да я докосна. И с всяка изминала минута се приближава и набира скорост и сили, за да ме отвлече и освободи.
Утре ще си напъхам някои неща в една чанта, ще се кача на колата и ще подкарам надолу по Баха. Ще се настаня в „Квинтас Папагайо“, ще събера от брега дърва за огън, след това ще взема душ и ще се разходя из Енсенада. Ако тръгна достатъчно рано, ще пристигна, още докато улиците гъмжат от туристи, които си купуват парцалки, джунджурии и керамични животни, а небето над пристанището е пълно с птици, които се карат за остатъците от риба. Ще имам достатъчно време да се помотая поне час на следобедното слънце, което припича толкова силно, че в маранята морето и сушата се сливат.
Може би по-късно, когато светлината започне да се променя и тълпите се поразредят, ще започна да чувствам нещо, може би отново ще повярвам в нощите на сенките и на далечните гласове. И може би, докато вървя по улиците към „Хусън“ покрай тъмните витрини на магазините, ще открия оня ъгъл, който винаги съм търсил, ще завия и тя ще бъде там.