Застанах така, че да мога да виждам и двамата — Лаура и Уудли, и наблюдавах как той се захваща за работа. Ръцете на стареца здравата трепереха, но това не беше причина за безпокойство — уредите имаха вградени антитреморни механизми. Сложи си очилата и ръкавиците и след секунди дистанционно управляваните уреди се движеха нагоре-надолу по ръцете на жената. Малко след това един от тях скочи от канапето и се шмугна в чантата, след което се появи отново с опаковка замразена плазма. Уудли зацъка и се намръщи съсредоточено.
Дек дойде до мен и ми подаде цигара. Сложих й призмов филтър и я запалих с благодарност. Филтрите са отвратителни и крадат половината от аромата, но това е единственият начин да пушиш в помещенията, без стенните сензори да те разкрият. След употреба цигарите се саморазтварят, което е удобно, защото притежаването им е наказуемо. Да планираш изпушването на една цигара в съвременен Лос Анджелис би отнело повече време, отколкото е необходимо за провеждането на една малка война.
— Е? — попита Дек.
— По-късно — казах аз.
Дек се усмихна и се отпусна назад, за да наблюдава дистанционните уреди. Той е търпелив човек, доста по-търпелив от мен. Ако го пуснеш насред пустинята Гоби, ще се поозърне и ще попита: „Има ли бира?“. Ти очевидно ще отвърнеш: „Не!“. „А вода?“ Ще поклатиш отрицателно глава, а той ще се замисли за минута. „А къде мога да седна?“ — и ще отиде до най-близката относително удобна скала, ще седне там и ще чака, докато дойде бирата, водата или някой паралелен свят.
Скоро след това аз почувствах известно безпокойство и проверих телефонния секретар. Той работи прилично добре, като се има предвид, че почти никога не ми казва, че 67″0*3~ ми се е обаждал за ;,,, t [\+R3, затова се учудих, като видях, че няма оставено никакво съобщение. Бях отсъствал два дни. Не съм особено популярна личност, но има хора, които ми се обаждаха през определено време за нещо съвсем обикновено. За всеки случай ударих секретаря отстрани.
— Разкарай се! — отвърна апаратът. Откакто бях изхвърлил кафемашинката, той нещо все се цупеше! Подозирам, че са имали вземане-даване.
— Някой да се е обаждал?
— От полунощ — не! По това време повечето хора спят!
Сведох поглед към него:
— Какви ги дрънкаш?
— Коя от думичките не схвана?
— В колко часа предаде съобщение за последен път?
— В 11:58.
— Тази нощ?
— Ясно си спомням. Ти натисна леко бутона само веднъж.
— Проблем ли има? — попита Дек.
Не си направих труда да питам машината дали е сигурна за точния час. Ако е възможно в апартамента ми да е била извършена полезна кръстоска, тя е била между телефонния секретар и будилника ми.
— Някой е влизал в апартамента ми тази нощ — казах аз.
— А дали си е тръгнал?
Апартаментът не е толкова голям. Проверихме другите помещения. Дек влезе внимателно във втората спалня, отвори шкафовете и погледна под леглото, след което се появи, вдигайки рамене. Направих същото в своята спалня.
— Почти свърших — каза Уудли, докато минавах зад него, защото очакваше, че ще го накарам да побърза. — За твоя информация, тя от време на време употребява наркотици. „Смек“ — не е вземала от известно време — и понякога „Фреш“.
Това не ме учуди.
— Какво трябва да се прави сега? Възстановяване, нали?
Шкафовете бяха празни. На пръв поглед не забелязах да е било задигнато нещо. Човек трябва да има твърде специфични нужди, за да намери какво да открадне от моята спалня! Приемателят на спомени бе в шкафа, а това бе най-важното.
Старецът сви рамене.
— Не питай мен. Не съм се занимавал с такива работи. На момчетата, които оперирах навремето, направо им връчваха оръжието и ги пращаха обратно по местата им.
— Ти си доктор, Уудли. Трябва да имаш някаква представа.
Той отново вдигна рамене.