— Пилешки бульон. Няколко дни не й давайте да пие. Или й давайте чисто уиски. Вижте кое ще й се отрази по-добре. Не й разрешавайте да прави бънджискокове.
— Уудли… — спрях рязко, защото в този миг забелязах, че чаршафите и покривката на леглото откъм главата са подгънати и оправени много старателно, като от камериерка. Беше толкова неочаквано, толкова невероятно, че в началото дори не бях го забелязал. — Ти ли направи това?
— Знаеш, че върша определен вид услуги, приятелю, но те не се простират до оправянето на леглото ти.
Платих му набързо и с нетърпение изчаках да си събере багажа. Хвърлих поглед на всекидневната, но нищо не открих. Като че ли всичко си беше на мястото, а, повярвайте ми, обзавеждането бе толкова семпло, че ако нещо беше изчезнало, веднага щях да забележа.
Когато Уудли си замина, аз сграбчих Дек и го набутах в спалнята.
— Леглото! — казах аз и му го посочих.
— Приятели сме от много време — каза той учтиво, — но не изпитвам подобно влечение към теб.
— Някой е оправил леглото!
Дек повдигна вежди:
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Допускаш ли, че аз мога да си оправям леглото?
— Не, освен ако там няма скрити пари.
— Точно така.
— И какво? Някой е прослушал съобщенията от телефонния ти секретар и ти е оправил леглото. Да не би да имаш някое въображаемо гадже?
— Даже и истинско нямам.
— Никой друг ли няма ключ? Шефът на вътрешната охрана, например?
— Той е в затвора за влизане с взлом.
— Значи не е той. Нещо липсва ли?
— Може и да липсва, но все още не мога да разбера какво.
— Добре! Хайде сега да подредим нещата! Някой е влизал в апартамента ти и е поразтребил. Ти си се шашнал нещо и явно си притиснат до стената. Размахваш пистолета си като детска играчка. На канапето лежи жена, чиито китки приличат на пътна карта, а ти току-що плати на Уудли четирикратно по-висока сума, за да си държи устата затворена. Може би е дошло времето да ми кажеш какво всъщност става?!
Свалих халата си от закачалката на задната страна на вратата и напъхах в него Лаура Рейнолдс, а окървавения стар халат натъпках в кошчето, където сигурно щеше да си стои поне две години, като се има предвид как поддържам домакинството си. Лаура все още беше в безсъзнание, но това вероятно се дължеше на медикаментите — бузите й вече се бяха позачервили, а комбинацията от добре направените шевове и „Скинфикс“-а придаваха на ръцете й малко по-добър вид. Сега, след като кръвта бе отстранена, се виждаха две неща — тези разрези не бяха особено дълбоки и не бяха единствените. Светлите, стари белези до тях показваха, че днешният опит за влизане в тунела не е бил първият от този вид. Но доколкото разбирах, тези предишни опити не бяха направили него по-малко привлекателен в нейните очи, нито пък нея — по-мъдра.
Пренесох Лаура в другата спалня колкото се може по-внимателно и я сложих в леглото. Завих я с няколко свои стари палта и засилих отоплението.
След това се върнах във всекидневната и накарах телефонния секретар да повтори съобщенията, които му бяха предадени. Те бяха три — и трите от Стратън. Първото беше любезно, второто — със служебен тон. Третото гласеше: „Обади се в офиса! Веднага!“
Времето изтичаше. Взех си кафе и разказах на Дек цялата история.
През петте месеца, откакто работех със спомени, г-ца Рейнолдс беше сред най-честите ми клиенти. Въпреки че тогава не знаех името й, тя ми беше прехвърляла един и същ спомен шест пъти.
Споменът беше следният. Тя стои до едно поточе в някаква малка горичка зад къщата, където живее. Не зная на колко години е, но вероятно е на около петнайсет. Денят е горещ и в късния следобед тя отива в гората за нещо важно. Основното впечатление, което получавах, бе за очакване и ранимост, а самият спомен винаги ме караше да се чувствам много млад. Лаура стои там в очакване, когато изведнъж върху нея пада някаква сянка, тя поглежда нагоре и вижда майка си — много висока и доста слаба жена с буйна червено-кафява коса. Лаура бавно вдига поглед, докато стигне до лицето на майка си. На това място в спомена тя понякога се нуждаеше от малка почивка до явяването на изражението, което виждаше. Ярост, примесена с известно злорадство.
Споменът винаги свършваше най-неочаквано в този момент и аз така и не успявах да разбера какво означава този поглед и какво се е случило след това. Всъщност изпитвах известно задоволство, че не зная. Спомени като този ми помагаха да разбера защо човек би пожелал от време на време да се отървава от тях.