— Отде да знам, бе глупак! — изръмжа гласът и връзката прекъсна.
Веднага набрах пак. Телефонът там звънеше, но никой не се обаждаше. Тогава се обадих в централата. Телефонистката ми заяви, че няма грешка в избирането, но не ми даде адреса.
Обадих се на Куот. Той каза, че ще ми позвъни. Десетина минути ходих из стаята и лапах аспирините като бонбони.
Куот се обади — беше си свършил хакерската работа. Този телефонен номер бил автомат от първокласния салон за заминаващи на летище „О’Хеър“.
Завъртях на другия номер на жената, с който разполагах. И там не отговаряше никой. В този момент изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, бях доста уплашен. Поради две причини. Първата бе, че с изключение на обичайните краткотрайни бели петна веднага след приемането на спомените, никога преди това не бях изпадал в подобно състояние; а втората — че клиентът направо ме беше прецакал.
Напуснах хотела и бързо подкарах обратно към Лос Анджелис по магистрала 1. Влетях в апартамента си като хала. Обхвана ме паника, като видях, че под вратата ми бе пъхната някаква бележка, но се оказа, че тя е от старите ми съседи, семейство Дикенс. Те бяха приятна млада двойка от Портланд и имаха три деца. Преди година време някому хрумнало да внушава на хората колко добре се развива страната ни. Създали едно въображаемо семейство: възраст на родителите, такава и такава биография, предишна и настояща месторабота, хоби, пол на децата, успех в училище, цвят на очите, въобще — пълни подробности. Развили цяла кампания около идеята и градели агитацията си около това семейство, което уж печелело все повече и повече долари всяка седмица, като си мислели, че никой не може да докаже обратното. Проблемът беше, че лъжеха. Съществуваше истинско семейство Дикенс — моите съседи! Някакъв тип от статистическото бюро се паникьосал, предложил награда за живота им и оттогава те непрекъснато бягаха. В бележката пишеше, че видели някакъв да души наоколо и заминали. Оставяха ми ключовете си и ми позволяваха да взема млякото от хладилника им.
Скрих приемника в спалнята и прекарах остатъка от деня, като бавно се напивах във ваната. Когато излязох оттам, вече можех почти изцяло да сглобя първите два дни от спомена. Жената беше ходила в Енсенада, но сама, и прекарвала времето си предимно в пиене на „маргарити“ в бар „Хусън“, както и в много други барове. Първата нощ минала съвсем спокойно и към полунощ се върнала там, където била отседнала — в малкия, разнебитен комплекс „Квитас Папагайо“ на около половин миля нагоре по брега. Самият аз съм отсядал там преди доста години и още тогава предлаганият уют бе назад във времето с поне тридесет години. На втората вечер тя се напила и за малко да се прибере в стаята си с един американски моряк. Общо взето, останах доволен, че промени решението си и вместо това го наруга на улицата. После продължила да крещи по него, докато той забързано се отдалечавал, а тя се върнала в бара и продължила да пие, докато затворят. Един господ знае как се е прибрала — тя не можеше да си спомни. Едва ли това може да е най-хубавата почивка в живота на един човек, макар че, трябва да призная, аз съм имал и по-тежки случаи.
А също така не е било и преди десет години. Носела органайзъра със себе си и маниакално проверявала електронната си поща — от датите на екрана ми стана ясно, че нейната „почивка“ е била само няколко дни преди да се свърже с мен. Най-накрая получила съобщението, което очакваше. Беше кратко — един адрес. Тя веднага излязла от бара, взела колата си и рано вечерта се върнала в Лос Анджелис.
Сглобяването на следващата част от спомена — убийството на кръстовището — ми отне доста време. Никога не бях изживявал подобно нещо. Въпреки че беше отскоро, споменът бе вече изопачен и забулен в мрак. Сякаш бе започнал процес на изтриване, още преди да е решила да се отърве от него. Не зная и защо е пожелала да изгуби и спомена си от Енсенада — като приемаш спомените на други хора, невинаги получаваш и всичките им мисли от това време. То е същото като при някои хора, които получават информация и усещат процесите на различни места в главите си, сякаш са тренирали една част от мозъка си винаги да наблюдава отстрани. Това, което разбрах от времето, прекарано в Баха, е чувството за потресаваща мъка, желание да бъдеш или пиян, или мъртъв, примесено с мрачно въодушевление. Несъмнено неприятно усещане, но придобих впечатлението, че през половината от времето тя се чувстваше точно така. Едва ли би й помогнало много, ако скрие от себе си емоциите от тези два дни. Вероятно е прекарала това време в самоизтезания, във възстановяване на някакви други моменти от живота си, в подготовка да посрещне онова, което е предстояло да се случи. Не зная.