Накрая обаче успях да си дам ясна представа за последната нощ и за събитията оттогава, както и да науча името й, когато оня мъж я назова, тъкмо преди тя да го убие. Казах на Дек всичко, което успях да си спомня — от това как изглеждаше кръстопътят и начина, по който човекът, наречен Рей, намигна, до броя на изстрелите, които тя отправи в тялото му. Чувството за празнота, когато погледна после към трупа му, и презареждането на оръжието, извършено машинално.
Безмълвният ужас, когато бягайки осъзна, че всъщност убийството изобщо не промени нещата.
Лаура Рейнолдс дишаше леко и очевидно не спеше. След като разказах спомена, започнах да изпитвам към нея нещо ново, макар и да не разбирах точно какво. Бях взел онова, което съществуваше само в нашите умове, и го бях изнесъл на показ пред света. Никога не бях постъпвал така и се бях отнасял към поверителността на професията си отчасти с гордост. Потиснах това чувство, наредих му да се махне от мен. Тя нарочно ми беше предала нещо, което можеше да ме прати в затвора. Завинаги!
Когато се върнах, Дек стоеше до прозореца и гледаше към улицата. Небето беше започнало да просветлява на хоризонта, а някъде машините за смог вече бяха включени. Изглежда денят щеше да бъде горещ, ако химикалите в небето не решат да ни изненадат с някоя вихрушка. Да си метеоролог в Лос Анджелис тия дни не е толкова лесна работа, както е било някога.
Дек заговори и в опит да се домогне до същността най-напред реши да се отърси от второстепенните детайли:
— Кои мислиш, че са били ония хора накрая?
— Нямам представа. Сигурен съм, че не бяха ченгета.
— Защо си сигурен?
— Не знам. В тях имаше нещо странно, а освен това ми изглеждаха познати.
— Много от ченгетата ми изглеждат познати.
— Не, не е това. Става въпрос за стар спомен.
— Твой ли?
— Така ми се струва. Мисля, че на нея те не й напомниха за нищо.
— Може ли те да са влизали тук?
Поклатих глава.
— Не забравяй, че те не са ме виждали. Аз в действителност не съм бил там. На никого нищо лошо не съм сторил. Само се чувствам така, сякаш съм го извършил аз.
Той ме погледна.
— Нали знаеш какво ще ти се случи, ако те хванат с тези спомени в главата?
Дек ме предупреждаваше за това, откакто бях започнал да работя със спомени.
— Убийство първа степен.
Той поклати глава.
— Не знаеш дори половината.
— Какви ги говориш?
Дек мина покрай вратата и започна да рови из купчината вчерашни новини. По едно време си мислех да спра да купувам хартия за копиране и да спася някое и друго дърво, но да четеш от екрана невинаги е същото. Той намери изданието, което търсеше, и ми го подаде.
Прегледах първата страница.
По някое време можело да има земетресение.
Предприемач на недвижими имоти, някой си Никълъс Шуман, се самоубил по любопитен начин — цитирани бяха и финансовите му проблеми. Спомнях си името му едва-едва, може дори да е бил едно от колелцата, които са задвижили и разработили Грифит. Сигурно е извършил невероятна глупост, та да загуби толкова много пари.
Времето беше все още отвратително и ми беше ясно, че не могат да го оправят.
— Е, и какво? — попитах аз.
— Трета страница! — отвърна Дек.
Обърнах на трета страница и видях една статия за убийство, извършено шест дни по-рано. В нея се описваха подробности как един невъоръжен мъж бил починал от многобройните си огнестрелни рани на една улица в Калвър Сити. Намекваше се, че ченгетата имали много улики, което означаваше, че засега не разполагат с нищо, но работят усърдно. Съобщаваше се за възрастта на починалия, професията му, както и името му.
Капитан Рей Хамънд от полицейското управление на Лос Анджелис.
Затворих очи.
— Убила е ченге — каза Дек, — и по-добре погледни последния ред. Нямаше да ми направи впечатление, ако не беше той. Познай кой е натоварен със случая?
Прочетох го на глас, а думите прозвучаха като захлопване на тежка врата, заключена три пъти:
— Лейтенант Травис от полицейското управление на Лос Анджелис, отдел „Убийства“.
Вдигнах бавно поглед към Дек. Изведнъж се бях уплашил. Наистина. Положението към този момент си беше направо катастрофално! Сега обаче бе поело в посока, за която вече нямаше подходящи прилагателни. Вероятно бе необходимо да се начертае сложна диаграма, изобразяваща пресечната точка на някаква ужасна криволица с още някаква гадост, за да стане ясно, че едва ли съществува средство, което в настоящата ситуация е в състояние да ми осигури движение в благоприятна посока.