Станах прав и се загледах към отсрещната страна на площада. След няколко секунди порталът на „Фолкланд“ се отвори. Дек излезе, здраво стиснал едната ръка на Лаура над лакътя. Тя беше със зелената си рокля и изглеждаше прилично, макар и малко поизмачкана. Добре, че поне не се дърпаше, което за нея би било уморително.
От пет метра Дек заговори бързо.
— Господи Хап, да не си си изключил телефона?
— Не — казах аз. — През цялото време бях в обхват. Сигурен ли си, че си запомнил номера?
Той го изстреля като картечница.
— Наистина, ама наистина ми писна от вас — каза Лаура. — Няма нищо по-тъпо на света от това тази маймуна да ме влачи насам-натам цяла сутрин!
— Млъкни — срязах я аз. — Взех ти нещата, така че бъди любезна!
— Да бе, като че ли ми правиш голяма услуга.
Престанах да й обръщам внимание, наведох се и отключих вратата на колата.
— Какво стана?
— Не зная — отговори Дек с глуповато изражение. — Нещо ме бъзна, Хап. Тук става нещо странно!
— Сериозно ли, Скъли!
Дек помогна на Лаура да се качи на задната седалка, а той се настани на предната. Заключих вратите, оставих колата на автопилот по туристически маршрут и докато обикаляхме, научих какво се бе случило.
Дек чакал Лаура да излезе от банята и й предложил кафе. Тъкмо си разменяли поредните любезности, когато телефонът звъннал. Дек си помислил да остави телефонния секретар, но след това се сетил, че може да ги търся от Мрежата за промяна в плана, затова вдигнал.
Чул се плътен глас. Поискал да говори с Лаура Рейнолдс. Дек казал, че я няма. Гласът тихо се изкискал и попитал за мен. Дек казал още веднъж същото, а оня го помолил да предаде следното съобщение: „Гневът на нищото ще ви настигне скоро“.
— Не е много приятно — казах аз.
— Освен това е доста заплашително и малко неразбираемо. Почаках няколко минути и се чудех дали да ти се обадя, а след това се притесних. Нещо в гласа на този от телефона ме накара да си мисля, че това „скоро“ може и да не означава нещо като „утре“ или „някой ден през следващата седмица, например петък“. То можеше да значи на практика „сега“. Отидох до прозореца, погледнах към улицата, не видях нищо необичайно, но и не знаех какво точно търся. Навъртях твоя номер, но даваше заето.
— По кое време?
— Точно половин час след като беше тръгнал.
По това време аз седях на паркинга под „Фолкланд“, пушех цигара и изобщо не разговарях по телефона. Дек сви рамене.
— Знаеш как понякога чувствам нещата.
Знаех. Дек притежава шесто чувство. Звучи малко странно, но е така. Преди известно време спаси живота на една жена, която не ми беше безразлична, само като я задържал на разговор. Не бях присъствал лично по разни причини, но ми разказаха по-късно. Пиели в един бар, за да убият времето. Тя трябвало да се срещне с някакъв тип и да пътуват извън града, но Дек усетил Страха и я задържал, като дрънкал глупости и се правел, че я убеждава в нещо. Успял да я задържи само десет минути, но то било достатъчно. Мъжът, с когото тя трябвало да се срещне, не изтърпял и хукнал към колата си, за да върви да я търси. След секунда той се бил превърнал в тънка червена мъглица, разпростряна сред хиляди кубически метри въздух, а от небето заваляли парчета от автомобила му.
На колата бил поставен взрив. Нямало начин Дек да е знаел, никакъв начин. Мислете, каквото искате, но ако Дек е притеснен, правете каквото ви казва той.
— Така че грабнах госпожичка Очарование и изчезнахме.
— Не провери ли в паркинга под хотела?
Дек се смути.
— Не. Не тогава. Забравих, че когато кажеш, че отиваш при Куот, всъщност не отиваш там в истинския смисъл на думата. Както и да е, влачихме се из Грифит, движехме се непрекъснато. Беше някак си… Не мога точно да го определя.
— Какво?
Дек вдигна рамене.
— Имах усещането, че някой ни следи. Но не можах да видя никого. Опитвах да се свържа с клетъчния ти телефон на всеки петнайсетина минути, но той даваше заето. Накрая реших, че нямам друг избор, освен да се върна. Този път проверих на паркинга, но теб те нямаше.
— След като излязох от Мрежата, звънях поне пет пъти, най-вече на твоя секретар у вас.
— Е — каза той, — тогава значи твоят телефон е повреден. Обади се да го оправят. А ти къде беше?
— Бил си прав — казах аз. — Този, дето се е обадил в апартамента, наистина е имал предвид „сега“. Те се появиха пет минути, след като вие сте тръгнали. Трябва да съм ви изтървал за секунди.