Двамата с Дек ходехме там, защото това е единственото място в Калифорния, където пушенето на публично място е разрешено. Освен това харесвам интериора, макар да усещам, че съм малцинство. Огромна стая с височина от два етажа и голям кръгъл бар в центъра. Поръчките за питиета се изпълняват доста бързо — мисля, че ги считат за приоритетни. От едната страна има голяма скулптура във формата на… — всъщност, да ви кажа честно, не знам на какво прилича. Явно е замислена като тема за разговори, но предполагам, че те протичат по следния начин:
— Какво е това, мамка му?
— Да пукна, ако знам!
— Адски е противно!
— Аха! Дай да го запалим!
От всички страни на помещението са разположени ъгли и сепарета от дърво с маси на различна височина като ракетни площадки. В единия ъгъл на помещението, ако искате да си дадете труд, можете да се качите на една платформа, достигаща почти до тавана, да си седите там и да гледате като крал надолу към една минисистема облаци от третокачествен тютюнев дим.
Поведох групата натам. Не ми се случва често да играя ролята на крал.
Най-горната маса имаше допълнителното предимство, че щеше най-много да затрудни евентуално бягство на Лаура. През останалата част от следобеда тя бе спокойна, седеше безмълвна на задната седалка на колата и отказа да яде бурито, което й предложихме. Ако трябва да бъда искрен, за нас бе облекчение, тъй като нито Дек, нито аз искахме да компрометираме предаността си към месоядството. Оставихме я в колата на няколко пъти, когато излизахме да се поразтъпчем, но не се отдалечавахме много. Тя се държеше като кротушка, но аз нямаше да позволя това да ме заблуди. Бях абсолютно сигурен, че ще опита да направи нещо още преди падането на нощта. Въпросът беше кога.
Качихме се на високата маса. Дек се нагърби със задачата да отиде и вземе нещо за пиене и ни остави сами. Блажено запалих цигара, като и предложих и на нея, но тя само ме изгледа.
— Не пуша.
— Не е вярно, пушиш „Ким“.
— Взех се в ръце и ги оставих.
Засмях се.
— Кога? Преди два дни?
— Всъщност три.
— Глупости! — казах аз и се обърнах.
Макар че беше още шест часа, повечето от масите под нас бяха заети и аз известно време оглеждах хората наоколо. Едно време ми беше трудно да повярвам, че другите човешки същества притежават собствен живот, че са нещо повече от второстепенни актьори в долнопробния филм на моя живот. Едва когато ги видиш на някое място като този бар, разбираш, че са дошли тук заради нещо определено, че имат взаимоотношения с хората, с които се срещат тук, и че — понякога в противоречие с външния им вид — те действително са хора. Откакто бях започнал работата със спомените, вече не ми беше трудно да го повярвам. Понякога, когато съм изморен, усещам как разликите избледняват и почти съм склонен да повярвам, че вместо отделен индивид, аз представлявам само мъничка частица от континуума на човешкия опит. Но за нещастие и краткотрайното ми надникване в живота на други хора ни най-малко не ми помагат да ги разбера. Доколкото знаех, никой в цялата история на света не е бил съпричастен с толкова голяма част от истинския живот на друг човек, както аз бях съпричастен с живота на Лаура Рейнолдс. И въпреки това тя си оставаше непроницаема за мен. Не можех да разбера как от някогашното момиче се е превърнала в жената, която бе сега!
— Така ли трябва да бъде?
Неочакваният въпрос ме стресна. Бях решил, че ще ме наказва с мълчание.
— Какво? — попитах аз. — Да, обстановката е малко небрежна, но…
— Прехвърлянето — каза тя. — Наистина ли трябва да си взема спомена обратно?
Изглеждаше уморена, със сини сенки под очите като от побой. Дългите ръкави на роклята й покриваха белезите върху китките й, но знаех, че й е неудобно.
— Да — казах аз. — Съжалявам, но трябва. Ако ме хванат с твоите спомени, ще се наложи да излежавам твоята присъда. Че и още по-зле.
Тя сложи лакти върху масата, подпря брадичката си с ръце и явно се опита да ме погледне умолително. Така си беше!