— Защо „по-зле“? Само защото си мъж или защото имаш криминално досие?
— Нямам досие. Никога не са ме арестували и срещу мен няма никакви висящи дела.
Подвоумих се и си помислих какво трябва да направя. Когато не беше груба, тя беше приятна компания.
— Преди няколко години се забърках в нещо неприятно. Вината не беше моя. Дори не допусках, че нещата ще се развият по такъв начин. Имаше убити, а едно ченге страшно се ядоса. Преследва ме из цялата страна в продължение на няколко години, а след това наех един да изтрие престъплението. Ченгето нямаше за какво да се захване и трябваше да се откаже.
— Нямаше ли начин да те изработи някак или да те окошари за нещо друго?
Поклатих глава. Често се питах същото.
— Очевидно не е имал. Доколкото мога да съдя, той е почтен човек.
Ъгълчетата на устните й кисело се повдигнаха.
— Последен екземпляр от един изчезващ вид!
— Защо? Наистина имам основания за такъв извод. Както и да е, точно той води сега разследването за убийството на човека, когото ти застреля.
Лаура повдигна вежди и сякаш прие, че това наистина може да представлява проблем.
— Един вид съвпадение, а?
Поклатих глава.
— Той е известен детектив от отдел „Убийства“, а Рей Хамънд е бил високопоставен служител на полицейското управление на Лос Анджелис. Нещата са съвсем ясни. В каквото и нарушение да ме спипа, с мен е свършено.
— Но той няма как да те свърже с убийството. Знаеш това. И както сам каза, ако късметът ми не проработи, някой наистина може да ме свърже с убийството. Ти обаче дори не си бил там.
— Някой вече е направил връзката. Ония със сивите дрехи. Нямам намерение през следващите пет години непрекъснато да се оглеждам. Вече достатъчно дълго време съм го правил.
Видях, че Дек се беше добрал до бара долу и поръчваше питиетата в промишлени количества. Умен човек!
Лаура не се предаваше.
— Трябва ли споменът да се върне непременно при мен? Не можеш ли просто да го пратиш ей така, в празното пространство?
Поклатих глава.
— Не можеш да се отървеш. Ако го направя, той ще витае някъде, на някаква улица или край някоя река и ще виси като облак. И ако някой мине оттам, поне част от него ще влезе в паметта му. Така се развива „Синдром на грешния спомен“ — хората започват да си мислят, че са им се случили лоши неща и започват да обвиняват най-близките си. В началото доста семейства пострадаха по този начин.
— Но…
— А дори и пет пари да не даваш за тях — прекъснах я аз, — има вещи лица, които могат да възстановят профила на спомена и да определят откъде е произлязъл. В никакъв случай не мога да постъпя така.
— И какво? Просто ще ми върнеш спомена и ще изчезнеш? Така ли?
Вдигнах рамене.
— Дай ми банковата си сметка, за да ти върна парите, което според мен е пределно честно, предвид на това, че ми струваш цяла седмица работа и куп черни точки пред моя работодател.
— А аз какво трябва да…?
Изведнъж се почувствах изморен.
— Омръзна ми да отговарям на въпроси, Лаура. Защо не опиташ самата ти? Този хаос е твое дело, не мое! Защо уби оня човек? Защо се опита да се самоубиеш снощи? Какви проблеми имаш самата ти и защо не можеш да се справиш с тях?
— Гледай си работата, боклук такъв! — заяви тя и се обърна.
В този момент Дек пристигна на масата, последван от няколко келнера, които едва крепяха тежките си подноси, отрупани с питиета.
— Забавлявате се, нали? — попита Дек.
— Положението е непоправимо — отвърнах аз.
В осем без двадесет аз бях на бара и си гледах часовника. Чудех се кой ще бъде най-добрият начин да взема предавателя и поръчвах поредните питиета. Лаура беше все така настоятелна, както и преди. Тя бе доста пияна, при това го постигна доста бързо. Не ми беше необходимо много време, за да се сетя, че тя вероятно бе пресушила бутилката от чантата си още през следобедните часове. Като разбрах това, малко се притесних. Не съм против алкохолните напитки и познавам последиците от тяхната употреба, но аз пия за удоволствие и защото харесвам вкуса им. Понякога и като евтин начин да избягам от капана на живота — истинския или другия. Лаура не го приемаше така. Никой, освен руснаците, не пие водка заради аромата, а и те рядко я смесват със сок от червени боровинки. Лаура пиеше на големи глътки, сякаш приемаше лекарство и с някаква мрачна решителност — като че ли част от нейния разум й беше предписал лекарство, но тя знаеше, че то само ще влоши болестта. Това не ми влизаше в работата, пък и не може по никакъв начин да променя нещата. Аз трябваше да я задържа тук, на това място, да не си създавам излишни проблеми и затова й поръчах още едно питие.