— Бирата е в хладилника, а концентратите — в шкафа над него — казах аз и влязох във всекидневната. Седнах в тъмното на канапето и затворих очи.
Едва сега наистина почувствах страх — ехото от престрелката и плътните гласове се смесиха в постоянен тътен в ушите ми. И когато тези впечатления най-сетне започнаха да се уталожват, пред очите ми отново се появи образът на застаналите в редица мъже. Представях си ги доста ярко, като насън. Споменът на Лаура се наслагваше върху моето собствено преживяване. Но имаше и още нещо — притулено и потиснато. Усещах как непрекъснато се приближава. За момент дори почти го съзрях — видение от светлина около една човешка глава, като ореол. После изчезна.
Няколко минути по-късно чух шумолене и отворих очи. Лаура стоеше пред мен и в едната си ръка държеше голяма чаша, пълна с нещо, а в другата — бира.
— Коя от двете искаш? — попита тя.
Взех голямата чаша и отпих, а през това време Лаура заоглежда стаята. Стените на апартамента на Дек са облепени с големи фотоси от стари филми, опърпани афиши и разни такива боклуци, събирани оттук-оттам. Сигурен съм, че в цялата работа има някакъв ред, но и да ме обесят, няма да мога да кажа в какво всъщност се състои той. Дек е най-добрият ми приятел, но незнайно защо неговата колекция ме дразни. Мисля, че ме кара да се чувствам уязвим. Усещам я като насмешка над собствената си малоценност, като демонстрация на това, което ми липсва. Повечето хора днес допринасят с нещо за празненството на настоящето — например с бутилка вино за домакините. А Дек си има своите вехтории — своя покой и изчерпателни сведения за това откъде можеш да купиш най-хубавите сандвичи с чили. Другите пък си имат приятели, начин на живот, представа за това кои са те и защо живеят.
Аз, струва ми се, не притежавах нищо подобно и водех шеметен и изпълнен с несигурност живот, което обикновено се изразяваше в нетърпение и паническо усещане за липса на здрави корени. Всъщност понякога се чудя дали изобщо съм съществувал на този свят и ако е така, то какво, по дяволите, съм правил през цялото време?
Лаура приседна в другия край на канапето. Беше намерила отнякъде гумено ластиче и беше вързала косата си на опашка.
— Какво ще правим сега? — попита ме тя.
Запалих цигара. В Санта Моника не са толкова стриктни в тези неща, затова пушенето насаме в собствения ти апартамент се счита за несъществено нарушение и в общия случай не се санкционира.
— Ще стоим тук, докато Дек се появи отнякъде или докато на мен ми писне и заспя — отвърнах аз. — И тогава ти ще избягаш и ще оставиш спомена за убийството в главата ми, без да има начин да се отърва от него. Нощем продължавам да сънувам дивотиите на други хора, за които дори няма да ми платят, тъй като сметката, на която „РЕМтемпс“ ми превежда парите, е блокирана. След това ченгетата ще ме докопат и ще ме закопчеят за остатъка от дните ми заради нещо, което дори не съм извършвал.
Тя се засмя и каза:
— Май обичаш да се самосъжаляваш, а?
— Да, и при това не без основание. На всичкото отгоре тази вечер стреляха по мен и видях как един човек се превърна в пушечно месо. Той може да бил един дългокос предател и мръсник, но така или иначе, за мен това не бе особено приятно изживяване.
— Чакай, за кого говориш? — попита тя. — Кой е бил с дълга коса?
— Хакерът — казах аз. — Не го ли помниш?
— Много добре го помня. Той беше с къса коса.
— Няма и двайсет и пет години, с голям нос, добре сложен? — запитах аз и я погледнах в очакване на отговора.
Лаура го изрече първа:
— Значи това не е бил същият човек.
— Тогава кой, по дяволите, е бил тоя?
— Откъде да зная? Той как те намери?
— Не ме е търсил.
Изведнъж съзрях първата брънка от дългата верига истини, която е била пред мен през цялото време. Извадих от джоба органайзера си и поисках да вляза в Мрежата по кратката процедура. Междувременно картата за клетъчна връзка автоматично осигури двустранен достъп и операционната система весело ме поздрави с „добър вечер“.
— Какво правиш? — попита Лаура.
— По едно време наистина си помислих, че този кретен се прави на твърде голям майстор, за да бъде истински хакер — казах аз, бесен на самия себе си. — Явно бе дошъл направо от Централното студио — дори бе облякъл фланелка с глупавия им лозунг. Но Куот ми каза, че ще го позная лесно, и затова въобще не ми направи впечатление. А и поведението му определено бе странно — полуизплашен, полу-непукист. Когато стана напечено, помислих, че се държи така, защото знае, че ме прецаква.