— А и не съм много гладна, разбра ли? Не се натягай и не ми казвай, че може да ми се повреди стомахът. Всичко ми е наред.
Засмях се и вдигнах ръце в знак на съгласие.
Тя също ми се усмихна в отговор, но нещо в изражението на лицето й се беше променило. Очите й светеха, но това, което им вдъхваше живот, вече не бе доброто настроение, а страхът. Не страх от нещо определено, а страх въобще, страх от всичко и от всички, включително и от самата себе си.
— Искаш ли кафе? — попитах аз.
Тя поклати глава и отмести погледа си. Дек пожела да оправи сметката, което беше добре, защото бях оставил пръста в неговия апартамент. Нали знаете, че не е много удобно да измъкнеш такъв един пръст насред ресторанта.
Междувременно се отправих към тоалетната в задната част на заведението. Всички по препълнените маси, край които минавах, вдигаха скришом очи, за да видят дали съм достатъчно известен, че да ми е позволено да пуша. Общото впечатление бе, че не съм, а в отговор на всеки поотделно отправих по един максимално злонамерен поглед. В „Епълбаумз“ ме представи мой познат на име Мелк, който пропилява живота си, мотаейки се в граничните сфери на Бизнеса. Понастоящем той работи като „Мениджър по емисиите“ или, както е по-известно в бранша — майстор по пръдните. Наемат го филмови звезди, за да върви след тях по време на приеми и, ако се случи нежеланото, незабелязано да размахва една кърпичка с цел да разпръсне миризмата, колкото се може по-бързо. Най-добрите майстори могат да направят така, че да изглежда сякаш нищо подобно не се е случило и дори да съберат миризмата и да я пренасочат към някой актьор от конкуренцията. Това не е работа за зрял човек, но Мелк е една от едрите риби, които редовно посещават този ресторант, така че можете да си представите по какви дупки ходят останалите му колеги. Аз не съм особено самоуверен тип, но усетих, че ще мога да преживея и без одобрението на околните.
Един от обслужващите в преддверието се опита да ми даде всякакви вазелини и кърпи, но аз го пратих по дяволите. Той се дръпна назад, като се мазнеше с пресилена усмивка и вероятно отдаде грубостта ми на това, че съм собственик на филмова студия и съм попаднал в „Епълбаумз“ в резултат на ужасна грешка при резервирането на места за обяд.
Изведнъж се озовах на земята, с лице към пода, а някой беше забил коляно в гърба ми. Единственото, което можах да направя, бе да отворя безмълвно уста, тъй като след удара в дробовете ми не остана въздух. През това време ръцете ми бяха извити зад гърба и закопчани с белезници.
Върху килима, близо до носа ми, се появиха две лъснати черни обувки.
— Да не си посмял да мръднеш! — изрече някакъв глас отвисоко.
Извих врата си, погледнах нагоре и видях, че едно ченге е насочило към мен пистолет 38-ми калибър. Ръцете му държаха пистолета много здраво.
— Идваш с нас!
— Да, идвам — казах аз услужливо и се оставих да ме изправят на крака.
И двете ченгета бяха млади и изтупани, единият рус, подстриган по устав, другият — кестеняв. Иначе между тях нямаше особена разлика. Единият ме сграбчи за едната ръка, другият — за другата и ме поведоха обратно навън към ресторанта.
Бледите физиономии в залата ни зяпаха и очевидно се опитваха да проумеят дали този обрат в хода на събитията ме прави по-малка или по-голяма риба. Някакъв тип, вероятно адвокат или агент, подхвърли към мен визитка.
Бях си приготвил изражението на лицето за момента, в който щяхме да влезем във вътрешния двор, тъй като знаех, че докато минавахме оттам, Дек ще трябва да се прави, че не ме познава. Оказа се, че той дори е направил още един ход напред. Двамата с Лаура бяха изчезнали, а парите за обяда бяха поставени до празната чиния на Дек.
Русолявият отвори задната врата на полицейската кола, паркирана на тротоара, кестенявият ме бутна вътре и седна до мен.
Седях, загледан през прозореца, докато колата потегляше, и търпеливо чаках животът ми да се скофти.
— Как ме намери? — попитах аз, когато той най-сетне пристигна.
Травис ме удостои с поглед, изпълнен със съжаление.
— Ние сме ченгетата, Хап. Това ни е работата.
Седях в стаята за разпити на полицейското управление на Холивуд вече повече от пет часа. Никой не ми беше предложил кафе и си мислех да депозирам жалба. Стените на стаята бяха сиви и голи, с очевидното предназначение да те накарат да се чувстваш потиснат, а монотонността се разнообразяваше единствено от големи табели, забраняващи пушенето. Но тъй като пушенето е повече или по-малко незаконно, поради което се практикува най-вече от престъпници и полицаи, в средата на масата пред мен имаше един претъпкан догоре пепелник.