Погледнах в огледалото и се видях, че съм съвсем сам. Изглеждах уморен, стар и бледен и тогава ми хрумна идеята, че в стаята за наблюдение наистина няма никой и че поради определена причина Травис наистина настояваше да говорим насаме. Това можеше да означава, че на хоризонта има и нещо друго освен разходката към арестантските помещения на долните етажи. Беше време да стана учтив.
— Не зная кои са те — казах аз и Травис се облегна на стола. — Вчера сутринта двама от тях дойдоха в апартамента ми. Успях да избягам и прекарах предобеда извън Грифит. В „Проуз“ ги видях за втори път.
— Където бе дошъл да вземеш машината за спомени.
Нямаше смисъл да лъжа:
— Да.
— Искаш ли да ми кажеш защо ти е била необходима?
— Не — отвърнах аз, — не искам. Но ако ти искаш да научиш нещо повече по този въпрос, аз няма да говоря, докато не се обадя на адвокат.
Травис се наведе към мен:
— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че работиш като лице, на което прехвърлят, спомени!
Той се пресегна под масата и извади една кутия. В нея бе приемникът на сънища, опакован в пликче за веществени доказателства.
— Беше намерен в джоба ти, когато те задържахме. Заради оня проклет адвокат, който разби на пух и прах казуса с прехвърлянето на сънища, няма как да установя дали притежаването на такова устройства е законно или не. Но като се има предвид, че всички поемни лица на спомени, задържани досега, са започнали със сънища, а също и фактът, че ти се опитваше да се добереш до машина за спомени, мога да направя сериозен опит да използвам това като доказателство, че си забъркан в противозаконни дейности по отношение на спомените.
— Мога ли вече да се обадя по телефона?
— Какво друго знаеш за типовете с костюмите?
— Нищо.
— Защо те търсят?
— Нямам представа — излъгах аз.
— Имаме основания да вярваме, че освен четиримата от кафето има забъркани още двама. Така ли е?
— Възможно — подхвърлих му аз.
— Защо мислиш така?
Казах внимателно:
— Двама дойдоха в моя апартамент. В кафето бяха четирима. Или двама от тях са били едни и същи, или не. Ако не, значи общо са шест.
— Не го казваш, защото, например, си говорил със стареца от магазина, близо до мястото на убийството.
— Кой пък е този старец?
— Понеже, ако си разговарял с него, това ще означава, че се интересуваш от смъртта на Хамънд.
— А аз не се интересувам.
— Независимо от факта, че основните заподозрени силно се интересуват от теб.
— Точно така.
— Откъде знаеха как да те намерят и в двата случая?
Казах истината:
— Нямам представа.
Травис кимна и погледна към прозореца на стената зад мен. Изгасих цигарата си и зачаках.
— Ще ти го кажа направо — продума той най-накрая, — защото едно време те харесвах и за да те накарам да разбереш, това е последното ми предложение! Твоето престъпление се върна в банката данни, всички свидетели са живи и умствено нормални, притежаваме и приемника на сънища. Каквото и да стане — ти потъваш!
— Не искаш ли да извикаш някой мадама от отдела по маркетинг, че да ти помогне при преговорите? Такава сделка засега не ми се нрави много.
Травис не ми обърна внимание:
— Но това е банков обир отпреди пет години и вече никой освен мен не дава и пет пари за случая. Жертвите имаха шестима роднини. Двама загинаха при автомобилна катастрофа, едната е наркоманка и така или иначе не харесвала брат си, а другите трима са бедни и черни. Те все още се обаждат в Управлението от време на време, но в девет от десет случая на мен дори не ми съобщават за тях. От друга страна, имаме случая с бруталното убийство на високопоставено ченге преди седмица. Предполагам, че можеш да си представиш кое е приоритетното в момента.
Погледнах го.
— И не можеш да намериш заподозрените, независимо от всичките си усилия, а пък се оказва, че те ме намират, когато си поискат.
— Ти си умен човек, Хап. Винаги съм го казвал. Искаш ли да сглобим картинката?
— Сега ме пускаш, оставяш ме да се мотая из града и чакаш ония с пушките да ме намерят. Аз ти се обаждам — ако приемем, че имам време преди да са ме направили на решето — ти идваш и залавяш лошите.