— Би трябвало да има някакъв начин да се вижда какъв спомен прехвърля клиентът — казах аз, — както е при сънищата. Куот е спечелил малко пари, като е помогнал на Лаура да ми прехвърли спомена си, след това е гледал записа — или от далновидност, или защото е най-долен воайор. Чатва, че нещо кофти може да се случи, свързва се със Стратън. Стратън знае, че попада в море от проблеми, кара Куот да ми устрои капан в кафенето и присвоява сметките ми.
В този момент загрях още нещо и направо зяпнах.
— Господи, какъв глупак съм!
— Защо?
— Ченгетата на Травис ме откриха вчера, десет минути след като се бях обадил на Стратън. Досега трябваше да съм свързал тези обстоятелства. „РЕМтемпс“ ме държаха на телефона, през това време са проследили откъде се обаждам и са уведомили полицията.
— Но Стратън не иска ти да попадаш в полицията. Затова е поръчал убийството ти.
Вдигнах рамене.
— Разбрал е кой се е заловил с поръчката, открил е коя си ти и е усетил, че работата може и да не стане. Междувременно вероятно е сключил и втора сделка — не забравяй, че Травис ми предлага свързаните със спомени обвинения изцяло да отпаднат. Стратън влиза в контакт, дава му да разбере, че може да успее да ме намери и че Куот ни е върнал обратно в електронната база данни. След това, когато Травис хване типовете с костюмите, на мен ще ми се случи нещо в килията, преди вериталната проба да докаже вината на „РЕМтемпс“. Всички са доволни. С изключение на мен.
Хелена скръсти ръцете си. Не бях я убедил.
— Наистина ли мислиш, че Травис ще извърши нещо подобно?
— Има начин да разберем!
Срещнах се с него сам. Обадих му се по телефона в управлението, изслушах търпеливо тирадата по въпроса за цапардосания по челото полицейски служител и му предложих да се срещнем на четири очи на ъгъла на Ривиера и Сан Хуан. Затворих телефона, преди да чуя отговора.
Хелена пожела да изчезне и да стигне в близост до мястото на срещата по друг маршрут. По този начин щеше да е в състояние да държи ситуацията под око и да ми даде сигнал, ако Травис води със себе си и други хора. Съгласих се. Ако той не знае, че сме в един отбор, това може някога или някъде да проработи в наша полза. Хелена се усмихна накриво.
— Ние това ли представляваме? Един отбор?
Когато навремето бяхме заедно, често ругаех ония, които наричаха любовниците си „партньори“, сякаш терминологията от обществения живот подхождаше и за взаимоотношенията между хората, сякаш любовта представлява бизнес, трансакции между хора, които си сменят ролите на клиент и доставчик и общуват помежду си посредством фактури. Винаги съм бил против това. Аз й бях най-напред приятел, а след това съпруг — не просто някой, който спи в същия офис.
— Да — казах аз. — Ние сме точно това.
Усмивката й помръкна изведнъж. Кимна рязко и се отдалечи.
На кръстовището, където определих среща на Травис, има едно заведение, наречено „Хепи Спатула“. Навремето беше доста реномиран ресторант, на мода сред местните семейства. Готвеха такава лазаня, която сякаш ти казваше: „Да, зная за съвременните научни схващания по отношение на диетата, но не давам и пет пари.“ Оставяха на масата и малка купичка с пармиджано — да го опиташ. Когато стана Крал на Света, ще направя тази практика задължителна дори и за ресторанти, които не сервират спагети. За нещастие в ресторанта се заредиха серии от случаи на насилие и семействата постепенно престанаха да го посещават. Собствениците го продадоха, клиентелата започна да се срива главоломно и сега, по време на сезона, е пълно до козирката с психари, а през другото време от годината си е като в морга. Венис е в самия край на региона, засегнат от климатичните аномалии, и времето е общо взето по-стабилно, ала и там има тенденция да се променя на цикли от по няколко седмици. Тази вечер беше хладно и масите навън бяха празни.
Седнах на една от тях, поръчах си кана кафе и зачаках да видя кое ще е следващото нещо, което ще ми се случи.
Или поне се опитах. Умът ми беше в такова състояние, сякаш някой му прилагаше електрически шокове, като непрекъснато променяше силата на тока и напрежението. Струваше ми се, че трябва да се опитам да разбера по някакъв начин какво се бе случило у Дек, но нещо ми подсказа, че нямам необходимата информация да оценя събитието. Но това бе просто извинение. Всъщност умът ми просто бягаше от проблема. Не искаше да мисли за него. Притеснявах се за Дек, както и за Лаура, но не можех да направя нищо. Особено, когато съзнанието ми бе заето с друг човек.