Знаех, че е някъде наблизо, абсолютно невидима. Почти я усещах и вярвах, че ако настроя мисленето си, мога да затворя очи и да позная, ако не друго, то поне посоката. Сега, когато тя не беше с мен, много ми се искаше да поговоря с нея, макар да не бях сигурен какво точно исках да й кажа. Не можех да прогледна през мрака на тригодишното си, съзнателно наложено безразличие. Беше твърде отдавна, твърде много се бе променило и се бяха случили ужасно много лоши неща.
Времето тече напред. Така е.
Когато сервирането на кафето ме върна от тази приятна тренировка на мисълта към действителността, извадих от джоба си едно от листчетата от кабинета на Хамънд. Нищо не разбирам от криптография, но си помислих, че и Хамънд едва ли е бил върхът в това отношение. Относителната неграмотност можеше дори да бъде от полза. Сканирах листчето на органайзера си и му казах да го разгледа — повече от скука, отколкото с някаква определена надежда.
Машината взе да сумти и да мрънка, каза, че нищо не може да разбере и попита дали имам нещо против да й сменя батериите тези дни.
Тогава се сетих за ноутбука на Хамънд и за списъка с цифрите. Включих го в органайзера и му казах да провери дали има някаква връзка между двата вида информация. Наистина, в началото забуксува малко, ала след това, все още мърморейки за намаляващия капацитет на батериите си, каза, че може би имаме работа с код от книга, където всяка буква се замества с такава от дадена книга, само че този бил малко по-усложнен от обикновено. Редът на буквите не следвал отделен откъс, използван като ключ, но числата в ноутбука можело да представляват списък на разместените пасажи.
Казах на органайзера да се свърже чрез Мрежата с издание на Библията във версията на крал Джеймс. Петдесет секунди по-късно получи отговора на първите две думи отгоре:
Никълъс Шуман. Дяволска работа.
— Завещанието си ли пишеш?
Изключих екрана на органайзера и напъхах листчето в джоба си. Травис стоеше зад мен, шлиферът му беше мокър, а той изглеждаше вкиснат.
— Наваля ме от колата дотук — каза той. — И, естествено, при теб не вали.
Огледах наоколо и видях, че на около три метра от мен настилката бе мокра. Дори не бях забелязал, че е валяло. Травис седна срещу мен и в този момент представляваше нежелано напомняне за проведения по-рано през деня разговор. Обърнах се настрани и запалих цигара.
— Искаш ли да те арестувам за това? — попита ме той. — Знаеш, че мога.
— Зная също така, че няма да го направиш. Ти си хвърлил въдицата за по-голяма риба.
Той си наля кафе.
— Е, добре, Хап. Какъв е проблемът? И бъди кратък и конкретно по темата, защото не обичам разни престъпници да ме привикват тук и там, ако нямат нищо интересно за казване.
— Пак видях типовете с костюмите — казах аз.
Той ме погледна вбесен:
— Защо не ми се обади?
— Нямах време. Пристигнаха и после изчезнаха.
— Ей така? Дойдоха, казаха ти „здрасти“ и после хванаха пътя?
— Освен това похитиха двама мои приятели.
Изведнъж разбрах, че това е точната дума за случилото се.
— Кого? И какво, по дяволите, имаш предвид под „похитиха“?
— Аз избягах, а след това и костюмарите изчезнаха. И най-случайно бяха шест. Взеха моите приятели и изчезнаха.
— Как изчезнаха? Искаш да кажеш с коли ли?
Наклоних се към него:
— Не, Травис! Послушай ме! Те изчезнаха. В един стълб от бяла светлина. Схващаш ли?
— Да не смяташ, че ти вярвам?
— Наистина не ми дреме дали вярваш, Травис. Каква ще ми е ползата да те лъжа?
— Може би подготвяш почвата за защитата си поради невменяемост.
— Да, бе. И ти ще ми бъдеш единственият свидетел.
Травис си взе дълбоко въздух.
— Добре — каза той, — нямам избор. Разкажи ми историята.
Разказах му, описах точно всичко както си беше. Едва ли щеше да помогне, но си мислех, че ще е добре, ако е официално регистрирано. Той слушаше, повдигнал едната си вежда, и бъркаше кафето си. Когато свърших, се изсмя.
— Космически кораб ли си имат, Хап? Ти видя ли го добре?
Само го изгледах.
— Жалко. Може би трябваше да ги арестуваме за повредени задни светлини, а?
— Има ли някой друг детектив, който работи по този случай?
Той се намръщи.